Докато обмислях как биха могли да бъдат осъвременени идеите на Хънтингтън, бях впечатлен много силно и от факта, че все още предстои фундаментална работа по изясняване на източниците на политическото развитие и политическия упадък. „Политическият ред в променящите се общества" приема за даденост политическия свят през един сравнително късен етап от човешката история, когато вече съществуват институции като държава, политически партии, право, военни организации и т.н. Книгата се занимава с проблема на развиващите се страни, които се опитват да модернизират своята политическа система, но не и с произхода на тези системи в общества, в които те са утвърдени отдавна. Страните не са хванати в капана на миналото си. Но възникнали преди стотици и дори хиляди години неща в редица случаи продължават да оказват съществено влияние върху естеството на политиката. Ако се опитваме да разберем функционирането на съвременните институции, необходимо е да разгледаме техния произход и често случайните и непредвидени сили, които са ги породили.
Въпросът за произхода на институциите съвпада с друг, привлякъл вниманието ми, а именно реалните проблеми на слабите и провалили се държави. През по–голямата част от периода след 11 септември 2001 г. съм се занимавал с проблемите на държавното и национално строителство в страни с провалили се или нестабилни управления; ранен опит да се добера до същността на този проблем е публикуваната през 2004 г. книга „Строежът на държавата. Управление и световен ред през XXI в.". Съединените щати, както и международната донорска общност в по–широк смисъл са направили огромни инвестиции в проекти за държавно строителство по целия свят, включително в Афганистан, Ирак, Сомалия, Хаити, Източен Тимор, Сиера Леоне и Либерия. Самият аз съм се консултирал със Световната банка и Австралийската агенция за международно развитие (AusAid) при обсъждането на проблемите на държавното строителство в Меланезия, включително в Източен Тимор, Папуа Нова Гвинея, индонезийската провинция Папуа и Соломоновите острови, които се сблъскват със сериозни трудности в опитите си да изградят модерна държавност.
Вземете например проблема с изграждането на модерни институции в меланезийски общества като Папуа Нова Гвинея и Соломоновите острови. Меланезийското общество е организирано племенно в т.нар. от антрополозите сегментарни родословия – групи от хора, които проследяват историята на своя произход до един общ прародител. Наброявайки от няколко десетки до няколко хиляди родственици, тези племена са известни в пределите на даден район като „уанток"[1], неправилно изговаряне на английския израз ..един говор"[2], или хора, които говорят един и същи език. Социалната раздробеност в Меланезия е изключителна. В Папуа Нова Гвинея се говори на повече от деветстотин взаимно неразбираеми езици, почти една шеста от всички съществуващи езици на света. На Соломоновите острови, независимо че населението наброява само петстотин хиляди души, се говори на над седемдесет различни езика. Повечето жители в планините на Папуа–Нова Гвинея никога не са напускали малките планински долини, където са се родили; техният живот протича в рамките на уантока и в конкуренция със съседните уантоки.
Уантоките са предвождани от Голям мъж[3]. Никой не се ражда Голям мъж, нито пък един Голям мъж може да връчи тази титла на своя син. По–точно този пост трябва да се заслужи при всяко поколение. Той не се пада непременно на хора, които имат физическо превъзходство, а на хора, които са спечелили доверието на общността обикновено благодарение на способността си да разпределят прасета, черупкови пари[4]и други ресурси между членовете на племето. В традиционното меланезийско общество Големият мъж трябва постоянно да поглежда през рамо, защото някой конкурент за властта му може да го следва по петите. Без ресурси, които да разпределя, той губи положението си на вожд.