Всичко, което съвременната биология и антропология ни казват по отношение на естественото състояние, навежда точно на обратната мисъл: в човешката еволюция никога не е имало период, когато човешките същества да са съществували като изолирани индивиди; приматите, предшественици на човешкия вид, вече са развили значителни социални и дори политически умения; а човешкият мозък е програмиран със способности, които улесняват много форми на социално сътрудничество. Естественото състояние може да се характеризира като състояние на война, тъй като насилието е ендемично, но то е осъществявано не толкова от индивиди, колкото от здраво сплотени социални групи. Хората не се включват в обществото и в политическия живот в резултат на съзнателно, рационално решение. Общественото организиране възниква естествено, независимо че конкретните начини, по които става това, са моделирани от фактори като околна среда, идеи и култура.
Всъщност най–основните форми на сътрудничество предхождат с милиони години появата на човека. Биолозите са установили два естествени източника на кооперативно поведение: роднински отбор и реципрочен алтруизъм. По отношение на първия същността на биологичната еволюция не се състои в оцеляването на даден“ организъм, а в оцеляването на неговите гени. Това поражда закономерност, формулирана от биолога Уилям Хамилтън[18] като принцип на инклузивната приспособимост или роднински отбор, според който индивиди от всички полово възпроизвеждащи се животински видове се държат алтруистично към роднините си пропорционално на броя на гените, които споделят помежду си. Родители и деца, както и братя и сестри споделят 50% от гените си, следователно ще се държат по – алтруистично едни към други, отколкото към първи братовчеди, с които споделят само 25%. Това поведение се наблюдава при различни видове – от лалугерите, които по време на гнездене се отнасят по различен начин към своите сестри и полусестри, до човешките същества, за които непотизмът е не само социална, но и биологично обусловена реалност. Желанието да се прехвърлят ресурси към роднини е една от най – трайните константи в човешката политика.
Способността да си сътрудничим с генетично различни индивиди биолозите наричат реципрочен алтруизъм и освен роднинския отбор тя е вторият основен биологичен източник на социално поведение при много животински видове. Социалното сътрудничество зависи от способността на индивида да реши това, което специалистите по теория на игрите наричат повтарящи се игри на дилемата на затворника[19] В тези игри хората потенциално печелят благодарение на умението си да работят заедно, но често могат да спечелят повече, ако оставят други да си сътрудничат, а те само се възползват от усилията им. През 80–те години на XX в. политологът Робърт Акселрод организира турнир за компютърни програми, които изпълняват механично стратегии за решаване на повтарящи се игри на дилемата на затворника. Печелившата стратегията беше кръстена танто–за–танто и при нея играчът установяваше сътрудничество, ако другият играч беше сътрудничил в предишна игра, но отказваше сътрудничество с играч, който не беше успял да сътрудничи преди това. Акселрод демонстрира, че форма на морал може да се развие спонтанно, когато вземащите рационални решения взаимодействат помежду си с течение на времето, макар в началото да са мотивирани единствено от личния интерес.
Реципрочният алтруизъм се среща при голям брой видове освен при хората. Наблюдавани са прилепи вампири и павиани да хранят и защитават малки от чужда колония, а в някои случаи, като например при рибите чистачи и рибите, които те почистват, съществуват връзки на реципрочност между абсолютно различни видове. Взаимодействието между кучета и хора е илюстрация на подобен вид еволюирало поведение от страна и на двата вида.
Еволюционната биология изгражда цялостна концепция за еволюцията на човешкия вид от предшествениците примати. Знаем, че както хората, така и съвременните шимпанзета са произлезли от общ, подобен на шимпанзето прародител, като човекът се разклонява преди около пет милиона години. Геномите на човека и шимпанзето се припокриват на около 99% и си съответстват до по–голяма степен, отколкото при всеки друг чифт примати. (Тази разлика от 1% обаче е причина за езика, религията, абстрактното мислене и други подобни, да не говорим за някои значителни анатомични различия, така че е твърде съществена!) Ние, разбира се, няма как да изучим поведението на общия прародител на шимпанзето и на човека. Но приматолозите са наблюдавали продължително време поведението на шимпанзета и други примати както в техните естествени местообитания, така и в зоологически градини и са установили поразителна приемственост с поведението на хората.