Шимпанзетата, изглежда, разбират, че има социални правила, които се очаква да спазват. Те невинаги го правят и нарушаването на груповите норми или неподчинението на властта са придружени от нещо като чувство за вина или неловкост. Де Ваал описва случай, при който една дипломирана студентка – Ивон, взема едно младо шимпанзе – Чоко, да живее с нея:
Чоко вършеше все повече пакости и настъпи моментът да я смъмрят. Един ден, когато Чоко свали вилката на телефона за пореден път, Ивон я нахока здравата и през цялото време стискаше ръката ѝ необичайно силно. Мъмренето, изглежда, изигра желания ефект върху Чоко, така че Ивон седна на дивана и зачете книга. Вече беше забравила целия този инцидент, когато Чоко ненадейно скочи в скута ѝ, обви ръце около врата на Ивон и я целуна типично по шимпанзешки (с отворена уста), млясвайки я по устните.
Де Ваал отбелязва опасността да се придават човешки качества на поведението на животни, но най – внимателните наблюдатели на шимпанзето са абсолютно убедени в емоционалните подбуди за поведението на Чоко.
Значението на поведението на шимпанзетата за човешкото политическо развитие е очевидно. Както хората, така и шимпанзетата произхождат от маймуна прародител, като и съвременните шимпанзета, и хората, особено тези, които живеят в общества на ловци събирачи или други относително примитивни общности, демонстрират подобни форми на социално поведение. За да бъдат верни твърденията на Хобс, Лок или Русо за естественото състояние, би трябвало да предположим, че в хода на еволюирането им до съвременния човек нашите предци маймуни в един момент са загубили социалното си поведение и емоции, след което са ги развили за втори път в някакъв по–късен етап на развитие. Много по–правдоподобно е да допуснем, че човешките същества никога не са съществували като отделни индивиди и че социалното свързване в родствени групи е част от поведението им още преди появата на съвременния човек. Човешката социабилност не е историческа или културна придобивка, а нещо дълбоко закодирано в човешката природа.
Какво друго се съдържа в този 1% от ДНК, което отличава човека от неговите подобни на шимпанзетата предци? Нашата интелигентност и познавателни способности винаги са били считани за ключ към идентичността ни като вид. Нарекли сме човешкия вид Хомо сапиенс, животни от рода Хомо, които „знаят". За петте милиона години след момента, когато линията на Хомо се отделя от общия прародител на човека и шимпанзето, размерът на мозъка ни се е утроил, което е изключително бързо развитие от еволюционна гледна точка. Нарастващият размер на родовия канал на жената едва успява да се приспособи към огромните глави, с които се раждат човешките бебета. Откъде произтича тази познавателна мощ?
На пръв поглед може да изглежда, че познавателните способности са били необходими на хората, за да се приспособят и да овладеят заобикалящата ги физическа среда. По–голямата интелигентност предлага предимства по отношение на лова, събирачеството, правенето на инструменти, оцеляването при тежки климатични условия и други подобни. Но това обяснение е незадоволително, тъй като много други видове също ловуват, събират и използват инструменти, без да са развили нещо подобно на познавателните способности на човека.
Според много еволюционни биолози човешкият мозък е нараствал с такива бързи темпове поради друга причина: за да е в състояние да си сътрудничи и да се съревновава с други човешки същества. Психологът Никълъс Хъмфри и биологът Ричард Александър изказват независимо един от друг предположението, че човешките същества предприемат надпревара във въоръжаването помежду си, победители в която са онези групи, които са в състояние да създадат по–сложни форми на обществена организация въз основа на нови познавателни способности да тълкуват взаимно поведението си.
Според теорията на игрите, както вече посочих, индивиди, които многократно са взаимодействали помежду си, предпочитат да си сътрудничат с тези, които са показали, че са честни и може да се разчита на тях, а да избягват онези, които се държат опортюнистично. Но за да са точни в преценката си, трябва да са в състояние да си спомнят предишните поведения и да предвидят вероятните бъдещи поведения на други хора въз основа на тълкуване на техните мотиви. Това не е толкова лесно, тъй като изборът на потенциален сътрудник става въз основа на неговия външен вид, че е честен, а не въз основа на самата му честност. С други думи, ще се съглася да работя с вас, ако имате вид на честен човек, разчитайки на своя опит. Но ако имате зад гърба си реноме на човек, на когото мога да се доверя, се поставяте в позиция, от която ще имате още по–голяма изгода от мен в бъдеще. Така че личният интерес мотивира хората да си сътрудничат в социални групи, но също така създава стимули за лъжа, измама и други форми на поведение, които подкопават социалната солидарност.