В тази книга използвам дефиницията за институциите на Самюъл Хънтингтън „устойчиви, високо ценени, повтарящи се модели на поведение". А по отношение на институцията, наречена държава, използвам не само определението за държавата на Макс Вебер (организация, която притежава монопола върху легитимното физическо насилие в рамките на определена територия), но и неговите критерии за модерната държава (държавите следва да прилагат рационално разделение на труда въз основа на техническа специализация и компетентност и да са неперсонални по отношение на назначаването на служители и властта над гражданите). Неперсонални съвременни държави трудно се създават и поддържат, тъй като патримониализмът, т.е. назначаването на служители въз основа на роднинство или персонална реципрочност, е естествена форма на социални взаимоотношения, към която хората се връщат при липса на други норми и стимули.
Съвременните организации имат и други характеристики. Самюъл Хънтингтън изброява четири критерия за измерване на степента на развитие на институциите, които изграждат държавата: адаптивност–ригидност, сложност–простота, автономност–подчиненост и сплотеност–раздробеност. Това означава, че колкото по–приспособима, сложна, автономна и съгласувана е една институция, толкова по–развита е тя. Адаптивната организация може да преценява промените във външната среда и да променя собствените си вътрешни процедури в съответствие с тях. Адаптивни институции са тези, които оцеляват, тъй като заобикалящата среда постоянно се променя. Английската система на общото право, в която съдиите постоянно интерпретират и разширяват правото в отговор на нови обстоятелства, е една от ранните форми на адаптивна институция.
Развитите институции са по–сложни, тъй като в тях има по– голямо разделение на труда и специализация. В едно вождество или ранна държава владетелят може да бъде едновременно военачалник, главен свещеник, данъчен агент и съдия във върховния съд. Във високоразвитата държава обаче всички тези функции се изпълняват от отделни организации с конкретни мисии и висока степен на технически способности. По време на династията Хан китайската бюрокрация се разклонява в мрежа от безброй специализирани агенции и ведомства на национално, префектурно и местно ниво. Макар и не дотолкова сложна като едно съвременно управление, тя е огромна крачка напред, в сравнение с предишните управления, които представляват разширяване на властта на имперското домакинство.
Хънтингтън подчертава, че двата последни критерия за институционализация – автономността и съгласуваността – са тясно свързани. Автономността е критерий за степента, до която дадена институция е развила свое собствено усещане за корпоративна идентичност, което я предпазва от влиянието на други обществени сили. При анализа на правовата държава в глави 17,18 и 19 видяхме, че степента, до която правото ограничава държавната власт, много зависи от институционалната автономност на съдилищата. В този случай автономност означава възможността да бъдат обучавани, назначавани, повишавани и наказвани адвокати и съдии без политическа намеса. Автономността е тясно свързана със специализацията, поради което е характерна за по–развитите институции. Армия, на която е разрешено да контролира вътрешните си повишения, ще се справя по–добре при еднакви други условия от армия, в която генералите са назначавани по политически причини или купуват своите повишения.
Съгласуваността, от друга страна, е по–скоро системна мярка за степента, в която ролите и задачите на различни организации в рамките на дадена политическа система са ясно определени и съгласувани. Една несъгласувана политическа система има много организации, които отговарят, да речем, за събирането на данъците или обществената безопасност без ясна представа чия е всъщност отговорността. Държавен апарат, съставен от много автономни институции, е по–вероятно да бъде съгласуван, отколкото такъв със зависими институции. В патримониалните общества членове на семейството или племето на вожда получават припокриващи се или неясни правомощия върху различни държавни функции или се създават специални властови позиции за конкретни лица. Лоялността е по–важна от таланта при организирането на публичната администрация – практика, която продължава и в много развиващи се страни (а също и в немалко развити такива). Формалното разделение на властта между министерствата не съответства на реалното разпределение, което води до институционална несъгласуваност.