Според тази съответстваща на четири критерия дефиниция на институционализацията институциите са правила или повтарящи се модели на поведение, които надживяват конкретните личности, които ги създават в даден исторически момент. Пророкът Мохамед успява да обедини племената в Медина със силата на своята харизматична личност, но не оставя система за наследяване на халифата. Младата религия едва надживява властовите борби за водачество през следващото поколение, а в много отношения тази неуспешна ранна институционализация продължава да съществува под формата на разделението между сунити и шиити. Режимите, които по–късно процъфтяват в мюсюлманския свят, са успешни, именно защото създават институции като набирането на роби войници под формата на кръвен данък от османците, които не зависят от властта на конкретни личности. В Китай императорът е всъщност затворник на собствената си бюрокрация и нейните сложни правила. Независимо че отделни владетели успяват да създадат институции, по–развитите институции не само надживяват слабите лидери, но изграждат и система за обучение и набиране на нови по–добри такива.
Макар да съществува динамичен процес, благодарение на който конкуренцията между институциите поражда политическо развитие, съществува и процес на политически упадък, чрез който обществата стават по–слабо институционализирани. Два са процесите, при които протича политически разпад. Институциите са създадени на първо място, за да се справят с конкурентните предизвикателства на определена среда. Тази среда може да бъде физическа, свързана със земя, ресурси, климат и география, а може и да е социална, свързана със съперници, врагове, конкуренти, съюзници и т.н. Веднъж изградени, институциите обикновено са стабилни в резултат на вече коментираното биологично предразположение на хората да придават вътрешна значимост на правилата и менталните модели. Всъщност институциите нямаше да са институции, т.е. „устойчиви, високо ценени, повтарящи се модели на поведение", ако не бяха подкрепяни от силни социални норми, ритуали и различни психологически фактори. Стабилността на институциите има подчертана адаптивна стойност – ако хората не притежаваха биологична склонност да съблюдават правила и модели на поведение, би се наложило правилата постоянно да бъдат предоговаряни за сметка на стабилността на въпросното общество. От друга страна, фактът, че обществата са неимоверно консервативни по отношение на институциите, е причина, когато първоначалните условия, довели до създаването или утвърждаването на дадена институция, се променят, тя да не успее да се реформира бързо, за да отговори на новите обстоятелства. Разминаването между степента на промяна на институциите и външната среда е причина за политически упадък или институционален разпад.
Инвестирането в съществуващи институции води до неуспех не само по отношение на промяната на остарели институции, но и на самата способност за долавяне на неуспеха. Социалните психолози описват това явление като „когнитивен дисонанс", за който има огромен брой исторически примери. Ако дадено общество става по–заможно или по–силно във военно отношение благодарение на по–добрите си институции, представителите на някое по–неконкурентно общество са принудени да приписват тези предимства на базисните институции, ако искат да си оставят надежда за оцеляване. Обществените резултати обаче са мултикаузални по своята същност, така че винаги е възможно да се намерят правдоподобни, но погрешни алтернативни обяснения за обществена слабост или неуспех. Обществата от Рим до Китай си обясняват своите военни поражения с недостатъчно съблюдаване на религиозните задължения и вместо да реорганизират и преоборудват своите армии, заделят средства за повече церемонии и жертвоприношения. В по–съвременните общества вината за неуспехите лесно се стоварва върху машинациите на различни външни фактори като евреите или американския империализъм, вместо да се потърси обяснение от местните институции.