Втората форма на политически упадък е репатримониализацията. Фаворизирането на семейството и приятелите, с които разменяме взаимни услуги, е естествена форма на социално общуване и традиционен начин на взаимодействие. Най–универсалната форма на човешко политическо взаимодействие е връзката патрон–клиент, в която лидерът разменя услуги срещу подкрепата на група последователи. На определени етапи от политическото развитие това е единствената форма на политическа организация. Но с еволюцията на институциите се въвеждат нови правила за набирането на кадри въз основа на работа или талант – изпитната система на мандарините, кръвният данък в Турция, безбрачието на католическите свещеници или съвременното законодателство, което обявява непотизма[210] извън закона. Но натискът за репатримониализация на системата е постоянен. Назначени в дадена институция на меритократични основания хора често се опитват да прехвърлят своите длъжности на деца или приятели. Когато институциите преживяват трудни моменти, лидерите често предпочитат да се поддадат на натиска, за да си осигурят политическо превъзходство или да решат финансовите си проблеми.
Коментирах множество примери за двете форми на политически упадък. В началото на XVII в. династията Мин в Китай е изправена пред нарастващия военен натиск от страна на добре организираните манджурски сили на север. Оцеляването на режима зависи от способността на управлението да събере средства, да изгради отново професионална армия и да я разгърне по североизточната граница. Нито едно от тези неща не се случва поради нежеланието или неспособността на управляващите да повишат достатъчно данъчните приходи за покриване на разходите за самозащита. В този момент режимът поддържа добри отношения с елитите, които би трябвало да поемат по–голяма данъчна тежест, и императорите предпочитат да не си създават излишни проблеми.
Репатримониализацията е повтарящ се феномен. Неперсоналната бюрократична система, изградена по време на предходната династия Хан, постепенно бива подкопана от аристократични семейства, които се опитват да осигурят привилегировани длъжности в централното управление за себе си и своите родословия. Тези семейства продължават да упражняват контрол над китайската бюрокрация по време на династиите Суй и Тан. Както египетските мамелюци, така и турските еничари подкопават неперсоналната система за наемане на роби с изискванията си да им бъде позволено да имат семейства, а след това на децата им да бъде позволено да постъпят във военната институция. В случая с мамелюците това е вследствие на отдалечаването на монголската заплаха в края на XIII в., което съвпада с повтарящите се чумни епидемии и влошаването на условията за търговия. При османците инфлацията на цените и тежкият бюджетен дефицит принуждават султаните Селим Страшни и Сюлейман Великолепни да направят подобни отстъпки на еничарите. Католическата църква изгражда модерна бюрокрация, като забранява на свещениците и епископите да имат семейства, но с течение на времето системата се разпада, когато църковни служители искат да съчетаят длъжностите с бенефициите и да ги превърнат в наследствено имущество. Във Франция и Испания това довежда до откровено корупционна система за продажба на служби, в резултат на което публичният сектор е приватизиран и превърнат в наследствена собственост.
Двата вида политически упадък – институционален застой и репатримониализация – често настъпват заедно, когато патримониални служители с голямо лично влияние в съществуващата система се стремят да я предпазят от евентуална реформа. И ако системата се разпадне напълно, често единствено патримониалните играчи с техните патронажни мрежи остават да събират парчетата.
Можем много по–прецизно да разясним защо институциите се приспособяват толкова бавно към промените в заобикалящата ги среда освен с посочената естествена склонност за опазване на институциите. Всяка институция или система от институции облагодетелства определени групи в обществото, често за сметка на други, дори когато политическата система като цяло гарантира обществени блага като мир и имуществени права. Тези облагодетелствани от държавата групи могат да се чувстват по–сигурни за себе си и своето имущество, могат да събират ренти благодарение на достъпа си до властта или да получават признание и социален статус. Тези елитни групи имат интерес от съществуващия институционален ред и ще защитават статуквото при условие, че останат сплотени. Дори когато обществото като цяло би се облагодетелствало от институционална промяна като повишаване на поземления данък, за да заплати за защита от външна заплаха, добре организирани групи са в състояние да наложат вето на промените, защото чистата печалба за тях е отрицателна.