Икономистите добре разбират този вид неуспех на колективните действия. Специалистите по теория на игрите наричат подобна ситуация стабилно равновесие, тъй като никой от участниците няма да спечели от промяна на основополагащите институционални договорености. Но това равновесие е дисфункционално от гледна точка на обществото като цяло. Манкър Олсън привежда общия аргумент, че с течение на времето във всяко общество се наблюдава разрастването на утвърдени групи по интереси, които се обединяват в рентоориентирани коалиции в защита на своите привилегии. Те са много по–добре организирани от широката маса от хора в обществото, чиито интереси често не са представени в политическата система. Проблемът на дисфункционалното политическо равновесие може да бъде смекчен от демокрацията, която поне на теория позволява не–елитите да имат по–голям дял в политическата власт. Но дори тогава несъответствието между организационния капацитет на елитите и неелитите обикновено остава голямо, което не позволява на последните да действат решително.
Коментирах множество примери за рентоориентирани коалиции, възпрепятствали необходимите институционални промени и предизвикали по този начин политически упадък. Класическият пример, от който произлиза самият термин рента, е от времето на Стария режим във Франция, когато монархията в продължение на два века се засилва чрез кооптирането на голяма част от френския елит. Това кооптиране е под формата на действителна покупка на малки парчета от държавата, които след това могат да бъдат прехвърлени на потомството. Когато министри реформатори като Мопу[211] и Тюрго[212] се опитват да променят системата, като отменят продажбата на длъжности, съществуващите заинтересовани страни са достатъчно силни, за да блокират всякакви действия. Проблемът с продажбата на длъжности е решен насилствено чак по време на революцията.
Но проблемът с дисфункционалните равновесия възниква много по–далеч назад в историята. Има археологически доказателства за групови общества, които независимо от познаването на земеделската технология не правят преход от ловуването и събирачеството в продължение на много поколения. Причина за това отново се оказва икономическият интерес на определени заинтересовани страни. Груповите общества са егалитарни и споделят храната си, което става невъзможно след усвояването на земеделието и частната собственост. След като дадено семейство уседне и започне да произвежда храна, тя ще трябва да се разпределя между другите членове на групата, което унищожава стимула за инвестиране в земеделие. Преминаването от една форма на производство към друга прави обществото като цяло по–богато поради по–високата производителност на земеделието в сравнение с ловуването и събирачеството, но това налага също така изключването на някои членове на групата от свободното ползване на излишъците. Археологът Стивън Лебланк предполага, че бавното възприемане на земеделието от страна на някои ловно–събирателски общества се дължи именно на тяхната неспособност да решат този проблем на сътрудничеството.
Следователно способността на обществата да правят институционални нововъведения зависи от това дали могат да неутрализират съществуващите политически заинтересовани страни, които налагат вето върху реформите. Икономическите промени понякога отслабват позицията на съществуващите елити в полза на нови елити, които настояват за изграждането на нови институции. Относителният спад на доходите от поземлените имоти в Англия през XVII в. в сравнение с търговията и производството позволява на буржоазията да реализира политически дивиденти за сметка на старата аристокрация. Понякога новите социални дейци биват изтласквани напред от възхода на нова религиозна идеология, както в случая с будизма и джайнизма в Индия. Селяните в Скандинавия престават да бъдат инертна маса от разпръснати индивиди след Реформацията благодарение на ограмотяването и възможността да четат Библията. В други случаи самата мощ на лидерството и способността да се организират печеливши коалиции от лишени от власт групи водят до промени, както в случая с папската партия на Григорий VII по време на конфликта за инвеститурата. Това фактически е същността на политиката: способността на лидерите да постигат целите си благодарение на комбинация от власт, легитимност, сплашване, преговори, харизматичност, идеи и организация.