Твърдението, че политическото развитие следва собствена логика и не е непременно част от интегриран процес на развитие, трябва да се разглежда на фона на класическата теория на модернизацията. Тази теория води своето начало от мислители на XIX в. като Карл Маркс, Емил Дюркем, Фердинанд Тьонис и Макс Вебер, които си поставят за цел да анализират епохалните промени в европейското общество в резултат на индустриализацията. Въпреки съществените различия между тях общото в техните твърдения е, че модернизацията е монолитна – тя включва развитие на капиталистическа пазарна икономика, последвано от мащабно разделение на труда; възникване на силни централизирани бюрократични държави; преход от тясно свързани селски общности към неперсонални градски общности; и преход от комунални към индивидуалистични социални взаимоотношения. Всички тези елементи са съчетани в „Манифест на Комунистическата партия" на Маркс и Енгелс, където „възходът на буржоазията" засяга всичко – от условията на труд и глобалната конкуренция до най–интимните семейни взаимоотношения. Класическата теория на модернизацията поставя началото на тези промени приблизително по времето на протестантската Реформация в началото на XVI в.; през следващите три века те се разгръщат с невероятна скорост.
В годините преди Втората световна война теорията на модернизацията мигрира в САЩ, където намира почва в места като Департамента по сравнителна политология на Харвардския университет, Центъра за международни изследвания на Масачузетския технологичен институт и Комитета по сравнителна политология на Научноизследователския съвет по социални науки. Ръководеният от любимеца на Вебер, Талкот Парсънс, Харвардски департамент се надява да създаде интегрирана интердисциплинарна социална наука, която да съчетава икономика, социология, политология и антропология. Теоретиците на модернизацията определят висока нормативна ценност на модерното и по тяхно мнение положителните неща на модерността обикновено се съчетават. Икономическото развитие, променящите се социални взаимоотношения като разпадането на разширените родствени групи и утвърждаването на индивидуализма, по–високите и всеобхватни нива на образование, нормативните промени към ценности като „постижение" и рационалност, секуларизацията и развитието на демократични политически институции се разглеждат като взаимозависимо цяло. Икономическото развитие подхранва по–доброто образование, водейки до промяна на ценностите, която допринася за развитието на модерна политика и т.н. в един благотворен цикъл.
„Политическият ред в променящите се общества" на Хънтингтън изиграва важна роля за отхвърлянето на теорията на модернизацията с твърдението, че положителните неща, свързани с модерността, не се съчетават задължително. Демокрацията, да речем, невинаги благоприятства политическата стабилност. Дефиницията на Хънтингтън за политическия ред съответства на моята категория за държавно строителство, а книгата му става известна заради твърдението, че политическият ред трябва да получи предимство пред демократизацията – една стратегия за развитие, станала известна като „авторитарния преход". Това е пътят на Турция, Южна Корея, Тайван и Индонезия, които се модернизират икономически под управлението на авторитарни управници и едва по–късно отварят своите политически системи към демократично оспорване.
Представеният в тази книга исторически материал потвърждава основополагащото схващане на Хънтингтън, че различните измерения на развитието трябва да бъдат разграничени едно от друго. Както вече видяхме, китайците изграждат модерна държава в смисъла на определението на Вебер преди повече от две хилядолетия, без това да е съпроводено от върховенство на правото или демокрация, да не говорим за социален индивидуализъм или съвременен капитализъм.
Освен това европейското развитие възниква по много по– различен начин от предписанията на Маркс и Вебер. Корените на европейската модерност са далеч по–назад във времето от протестантската Реформация. Както видяхме в глава 16, разпадането на родствената социална организация започва още през средните векове с приемането на християнството от германските варвари. Правото на хората, включително на жените, свободно да купуват и продават имущество е напълно утвърдено в Англия още през XIII в. Съвременната правова държава се корени в сблъсъка на Католическата църква с императора в края на XI в., а първите европейски бюрократични организации са създадени от Църквата, за да управлява собствените си вътрешни работи. В тази по–дългосрочна перспектива Католическата църква, дълго време хулена като пречка за модернизацията, играе не по–маловажна роля от Реформацията като движеща сила за ключовите аспекти на модерността.