В малтусианския свят динамичните източници на промяна са сравнително ограничени. Процесът на държавно строителство е много бавен и протича в продължение на много векове, както в Китай и в Европа. Той преминава също така през периоди на политически упадък, когато държавите се връщат към по–ниски стъпала на развитие и трябва да започнат процеса отново почти отначало. От време на време възникват нови религии и идеологии, но точно както в случая с технологическите нововъведения на тях също не може да се разчита да се превърнат в продължителни динамични ресурси за системата. Освен това технологията ограничава способността на хора и идеи да се преместват от една част на света в друга. Новините за основаването на китайската държава от Цин Шъхуанди никога не достигат до ушите на водачите на Рим. И макар че будизмът успява да прекоси Хималаите и да достигне Китай и други места в Източна Азия, други институции остават изолирани в страните на своя произход. Отделните правни традиции в християнска Европа, Близкия изток и Индия са разработени, без особено да си влияят помежду си.
Нека разгледаме сега как измеренията на развитието взаимодействат помежду си от началото на Индустриалната революция. Най–важната промяна е появата на непрекъснат интензивен икономически растеж, който моделира почти всички други измерения на развитието. Екстензивен икономически растеж също продължава да съществува, но той е далеч по–маловажен двигател на политическа промяна от увеличаването на продукцията на глава от населението. Освен това демокрацията се добавя като нов компонент на политическото развитие към държавния строеж и правовата държава. Тези измерения са илюстрирани във фиг. 10.
Правени са важни проучвания на емпиричните връзки между тези различни измерения в съвременния свят, които могат да бъдат обобщени в поредица от взаимоотношения.
Държавата е основна предпоставка за интензивен икономически растеж. Икономистът Пол Колиър твърди противоположното, а именно, че колапсът на държавата, гражданските войни и междудържавните конфликти имат крайно негативни последици за растежа. Голям процент от бедността в Африка в края на XX в. е свързан с факта, че тамошните държави са много слаби и подложени на постоянен разпад и нестабилност. Освен изграждането на държава, която да осигури поне базисен ред, солидният административен капацитет също е тясно свързан с икономическия растеж. Това важи с особена сила при ниски абсолютни стойности на БВП на глава от населението (по–малко от 1000 щатски долара); макар това да остава важно и при по–високи нива на приходите, въздействието може да не е пропорционално. Съществува огромна литература, която свързва доброто управление с икономическия растеж, макар да няма общоприето определение за „добро управление" и понякога да включва и трите компонента на политическото развитие в зависимост от автора.
Макар взаимозависимостта между стабилна държава и икономически растеж да е очевидна, причинно–следствената връзка между тях невинаги е ясна. Икономистът Джефри Сакс твърди, че доброто управление е ендогенно – то е продукт на икономическия растеж, а не причина за него. В тази теза има логика – управлението струва пари. Една от причините за наличието на толкова много корупция в бедните страни е, че те не могат да си позволят да плащат на своите държавни служители адекватни заплати, за да изхранват семействата си, поради което са склонни да вземат подкупи. Разходите за всички държавни длъжности на глава от населението – от армиите и пътищата до училищата и полицаите по улиците – през 2008 г. в Съединените щати са около 17 000 щатски долара, а в Афганистан – само 19 долара. Затова не е изненадващо, че афганистанската държава е много по–слаба от американската или че големите потоци от пари за помощи генерират корупция.
От друга страна, има редица случаи, при които икономическият растеж не води до по–добро управление, а напротив, доброто управление е отговорно за растежа. Например Южна Корея и Нигерия. През 1954 г. след Корейската война БВП на глава от населението на Южна Корея е по–нисък от този на Нигерия, която спечелва независимостта си от Великобритания през 1960 г. През следващите петдесет години Нигерия получава повече от 300 милиарда долара приходи от петрол, но въпреки това доходите на глава от населението намаляват от 1975 до 1995 г. За разлика от това през същия този период в Южна Корея те нарастват с темпове, вариращи от 7 до 9% годишно, и тя става дванадесета икономика в света преди азиатската финансова криза през 1997 г. Причината за тази разлика се дължи почти изцяло на много по–доброто управление на Южна Корея в сравнение с това на Нигерия.