В научната литература върховенството на правото понякога се разглежда като компонент на управлението, а понякога като отделно измерение на развитието (както аз правя тук). Както отбелязах в глава 17, основните аспекти на върховенството на правото, свързани с растежа, са имуществените права и изпълнението на договорите. Има значителна литература, която доказва съществуването на тази взаимозависимост. Повечето икономисти я приемат за даденост, макар да не е ясно дали са необходими универсални и равни имуществени права, за да се случи това. В много общества стабилните имуществени права съществуват само за определени елити и това е достатъчно условие за икономически растеж поне през определени периоди от време. Освен това общества като съвременен Китай с „достатъчно добри" имуществени права, които все още не разполагат с традиционно върховенство на правото, все пак постигат много високи нива на растеж.
Взаимовръзката между развитие и демокрация отбелязва за първи път социологът Сиймор Мартин Липсет в края на 50–те години на XX в. и оттогава има много проучвания по въпроса. Връзката между растежа и демокрацията може да не бъде линейна, т.е. по–големият растеж невинаги задължително произвежда повече демокрация. Икономистът Робърт Баро изтъква, че взаимовръзката е по–силна при по–ниски нива на доходите и по–слаба при средни нива. Едно от най–задълбочените изследвания на връзката между развитие и демокрация показва, че преходът от автокрация към демокрация може да се осъществи на всяко ниво на развитие, но е много по–малко вероятно автокрацията да бъде възстановена при по–високи нива на БВП на глава от населението.
Докато растежът, изглежда, благоприятства стабилната демокрация, противоположната причинно–следствена връзка между демокрация и растеж е много по–неясна. Това е очевидно предвид броя на авторитарните държави, които постигат впечатляващи рекордни показатели на растеж през последните години – Южна Корея и Тайван под управлението на диктатори, Китайската народна република, Сингапур, Индонезия при управлението на Сухарто и Чили при управлението на Аугусто Пиночет. Следователно ако стабилната държава и сравнително доброто управление са условия за растеж, не е ясно дали демокрацията играе същата положителна роля.
Много класически социални теории свързват възникването на съвременно гражданско общество с икономическото развитие. В „Богатството на народите" Адам Смит отбелязва, че разрастването на пазарите е свързано с разделението на труда в обществото – когато пазарите се разширяват и фирмите се възползват от икономиите в резултат на увеличаването на производството, социалната специализация нараства и възникват нови социални групи (например промишлената работническа класа). Плавното функциониране и откритият достъп, налагани от съвременните пазарни икономики, подкопават много традиционни форми на социална власт и ги заместват с по–гъвкави доброволни форми на сдружаване. Темата за трансформативните последици от разрастването на разделението на труда е централна в трудовете на мислители от XIX в. като Карл Маркс, Макс Вебер и Емил Дюркем.
Много теоретици на демокрацията след Алексис дьо Токвил твърдят, че модерна либерална демокрация не може да съществува без активно гражданско общество. Мобилизацията на социални групи позволява на иначе слаби индивиди да обединят своите интереси и да участват в политическата система; дори когато социалните групи не си поставят политически цели, доброволните сдружения имат спиловър ефекти за стимулиране на способността на хората да работят съвместно в нови ситуации, което се определя като социален капитал.
Коментираната по–горе взаимовръзка между икономически растеж и стабилна либерална демокрация вероятно се осъществява посредством социалната мобилизация – растежът довежда до възникването на нови социални участници, които впоследствие изискват представителство в една по–отворена политическа система и настояват за демократични промени. Когато политическата система е солидно институционализирана и може да приеме тези нови лица, се осъществява успешен преход към пълна демокрация. Това се случва с възхода на движението на земеделските производители и на социалистическите партии във Великобритания и Швеция през първите десетилетия на XX в., както и в Южна Корея след падането на военната диктатура през 1987 г.