Множеството връзки между различните измерения на развитието означават, че днес има много потенциални пътища за модернизация, повечето от които липсват при малтусиански условия. Да вземем за пример Южна Корея, при която компонентите на развитието се съчетават по особено благоприятен начин (вж. фиг. 11).
В края на Корейската война Южна Корея има относително силно управление. Тя наследява конфуцианската държавна традиция от Китай и изгражда много модерни институции по време на периода на японския колониализъм от 1905 до 1945 г. Държавата под ръководството на генерал Чон Хи, който идва на власт с преврат през 1961 г., използва индустриална политика за насърчаване на бързия икономически растеж (стрелка 1). В рамките на едно поколение индустриализацията на Южна Корея трансформира страната от затънтена аграрна в значителна индустриална държава, поставяйки началото на социална мобилизация на нови сили – синдикати, църковни групи, студенти и други представители на гражданското общество, които не съществуват в традиционна Корея (стрелка 2). След делегитимизацията на военното правителство на генерал Чон Ду–Хуан след клането в Куанджу през 1980 г. тези нови социални групи започват да настояват армията да се оттегли от властта. С някои деликатни побутвания от страна на нейния съюзник Съединените щати това се случва през 1987 г., когато са обявени първите демократични избори за президент (стрелка 3). Бързият икономически растеж на страната и преходът към демокрация допринасят за утвърждаването на легитимността на режима, което от своя страна води – наред с други неща – страната да преживее тежката азиатска финансова криза през 1997–1998 г. (стрелки 4 и 5). И накрая, икономическият растеж и възходът на демокрацията допринасят за утвърждаването на правова държава в Южна Корея (стрелки 6 и 7).
В случая с Южна Корея различните измерения на развитието взаимно се подкрепят, както постулира теорията на модернизацията, въпреки че се наблюдава определена последователност на етапите, което забавя възникването на електорална демокрация и правова държава, докато не бива осъществена индустриализация. Моделът на Южна Корея обаче не е задължително универсален; съществуват и много други възможни пътища за модернизация. В Европа и Америка върховенство на правото съществува отпреди консолидирането на държавата, а в Англия и САЩ някаква форма на демократична отговорност предхожда индустриализацията и икономическия растеж. Досега Китай следва пътя на Южна Корея, но пропуска етапите, свързани със стрелки 3, 4 и 7. Китайската народна република наследява една сравнително подготвена държава от маоисткия период, когато през 1978 г. започва да либерализира икономиката си под ръководството на Дън Сяопин. Отворените икономически политики задвижват бърз икономически растеж през следващите тридесет години, което води до голяма социална трансформация на обществото, когато милиони селяни напускат провинцията и започват да работят в промишлеността в градовете. Растежът помага за легитимирането на държавата и създава едно зараждащо се китайско гражданско общество, но то нито дестабилизира политическата система, нито оказва силен натиск за нейното демократизиране. Освен това икономическият ръст води до известно усъвършенстване на правовата държава, тъй като Китай полага усилия да приведе своята правна система в съответствие със стандартите на Световната търговска организация. Големият въпрос по отношение на бъдещето на Китай е дали огромната социална мобилизация, породена от бързото развитие, един ден ще доведе до категорични искания за по–голямо политическо участие.
Ако сравним перспективите за политическо развитие по време на историческите периоди, характеризиращи се с малтусиански икономически условия, с положението от началото на Индустриалната революция насам, веднага ще забележим множество различия. Главното е възможността за поддържане на интензивен икономически растеж. Ръстът на производителност на глава от населението прави много повече от това да предостави по–големи ресурси в ръцете на държавите. Той стимулира широка трансформация на обществото и мобилизира множество нови социални сили, които с течение на времето започват да се стремят да станат и политически дейци. За разлика от това в малтусианския свят социална мобилизация се наблюдава много по–рядко и се стимулира главно от промените в света на легитимността и идеите.