Както отбелязах в глава 1, неуспехът на демокрацията да се консолидира в много части на света може да се дължи не толкова на недостатъчната притегателна сила на самата идея, колкото на липсата на онези материални и социални условия, които правят възможно едно отговорно управление. Т.е. успешната либерална демокрация изисква не само силна и единна държава, която е в състояние да налага съблюдаването на законите на собствената си територия, но и силно и сплотено общество, което е в състояние да наложи отговорност на държавата. Именно този баланс между силна държава и силно общество гарантира успех на демокрацията не само в Англия през XVII в., но и в съвременните развити демокрации.
Има много паралели между тези примери от периода на ранната европейска модерност и ситуацията в началото на XXI в. От началото на третата вълна наблюдаваме постоянни битки между претенденти за авторитарни лидери, които искат да консолидират властта си, и обществени групи, които искат налагане на демократична система.
Това се отнася и за много от държавите, наследнички на Съветския съюз, където управниците в посткомунистическия свят, често представители от стария партиен апарат, започват да възстановяват държавата и да централизират властта еднолично. Но същото се отнася и за Венесуела, Иран, Руанда и Етиопия. На някои места като Русия под управлението на Владимир Путин след 2000 г. или Иран след президентските избори през 2009 г. този проект е успешен и опозиционните политически групи не успяват да се обединят, за да се противопоставят на авторитарното държавно строителство. Но в Грузия и Украйна мобилизацията на политическата опозиция успява поне временно в своята съпротива срещу държавната власт, а в бивша Югославия държавата напълно се разпадна.
Условията в ранна модерна Европа очевидно са твърде различни от тези в началото на XXI в., но се разиграва същият сценарий на централизация и съпротива. Вместо аристокрация, дворянство, трето съсловие и селяни, днес съществуват профсъюзи, бизнес групи, студенти, неправителствени организации, религиозни организации, както и множество други социални участници (вж. фиг. 12). В съвременните общества наблюдаваме мобилизирането на много по–широк и разнообразен диапазон от лица и групи в сравнение с аграрните общности, които разгледахме. Всеки политически анализ на противопоставянето трябва да започне с разбиране на природата и степента на сплотеност между различните участници както извън държавата, така и вътре в нея. Ще покаже ли гражданското общество висока степен на солидарност или в коалицията има пукнатини? Ще останат ли армията и разузнавателните служби лоялни на режима, или има защитници на мекия курс, готови да преговарят с опозицията? Каква е социалната база на режима и с каква легитимност разполага той?
Международната система оказва много по–голямо въздействие върху тези борби, отколкото в случаите през ранния модерен период, които разгледахме. Опозиционните групи могат да получат финансиране, обучение, а понякога и оръжие от външни източници, докато режимът може да се обърне за помощ към партньори със сходни възгледи. Освен това глобалната икономика осигурява алтернативни източници на фискална подкрепа като природни ренти и чуждестранна помощ, които позволяват на правителствата да заобиколят своите собствени граждани. Противопоставянето между крал и парламент по отношение на данъчното облагане не играе роля в една богата на петрол страна, което може би е причината толкова малко от тях да са демократични.
Погледнато в перспектива, можем да си зададем два въпроса за бъдещото политическо развитие, на които не можем да си отговорим в този момент. Първият се отнася до Китай. От самото начало твърдя, че една модерна политическа система съчетава силна държава, върховенство на правото и отговорност. Западните общества, които разполагат и с трите, развиват мощни капиталистически икономики, благодарение на които постигат глобално превъзходство. Но съвременен Китай се развива бързо благодарение единствено на силната държава. Устойчива ли е тази ситуация в дългосрочен план? Ще може ли Китай да продължи да расте икономически и да запази политическата си стабилност без върховенство на правото и отговорност? Ще бъде ли овладяна от силната авторитарна държава предизвиканата от растежа социална мобилизация, или ще породи неудържими искания за демократична отговорност? Може ли да се изгради демокрация в общество, в което балансът между държава и общество облагодетелства първата толкова продължително време? Може ли Китай да превъзмогне границите на науката и технологиите без западните имуществени права и лична свобода? Или китайците ще продължават да прилагат политическа власт за стимулиране на развитието по начини, немислими за демократичните правови общества?