Съблюдаването на нормите е вградено в човешката природа чрез определени емоции като гняв, срам, вина и гордост. Изпитваме гняв, когато някоя норма е нарушена, като например, когато някой непознат се отнася към нас с пренебрежение или когато определен религиозен ритуал, споделян от нашата група, бива осмян или подигран. Изпитваме срам, когато самите ние не успеем да спазим някоя норма, а изпитваме гордост, когато получим одобрението на общността за постигането на важна колективна цел. Хората са способни да вложат толкова много емоции в съблюдаването на дадена норма, че това става неблагоразумно по отношение на личния интерес, както когато член на някоя банда си отмъщава на член на друга банда за обида (реална или предполагаема), знаейки много добре, че това ще доведе до ескалиращ цикъл на насилие.
Човешките същества влагат емоции и в т.нар. метанорми – норми за правилното формулиране и спазване на норми – и могат да демонстрират това, което биологът Робърт Тривърс нарича „моралистична агресивност", когато строгите метанорми не се спазват. Те искат да видят, че „справедливостта възтържествува" дори когато нямат пряк личен интерес от изхода на конкретен случай. Това обяснява изключителната популярност на криминалните сериали и телевизионните съдебни драми, както и натрапчивото внимание, с което хората следят някои нашумели скандали или престъпления.
Обосноваването на нормативното поведение в емоциите мотивира социалното сътрудничество и със сигурност е осигурило ползи за оцеляването ни в процеса на еволюцията на човешкия вид до настоящата му форма. Икономистите твърдят, че сляпото съблюдаване на правилата може да бъде икономически благоразумно, тъй като изчисляването на благоприятните резултати от всяка ситуация често е скъпо и с обратен ефект. Ако трябваше постоянно и на всяка крачка да договаряме нови правила с нашите партньори, бихме били парализирани и неспособни да осъществим обичайни колективни действия. Фактът, че сме се привързали към определени правила не като средство за постигане на краткосрочни цели, а като самоцел, значително повишава стабилността на обществения живот. Религията просто подсилва тази стабилност и разширява кръга от потенциални сътрудници.
Но проблемът, който възниква пред политиката, е, че правила, които са очевидно от полза, когато се прилагат в голям брой от случаите, може да не бъдат полезни при определени краткосрочни обстоятелства и често стават неефективни, когато условията, които са ги породили, се променят. Институционалните правила са „тромави" и неподатливи на промени, което е една от основните причини за политически упадък.
Когато нормите са натоварени с вътрешен смисъл, те стават движещи мотиви на това, което философът Георг В. Фр. Хегел нарича „борба за признание". Желанието за признание е коренно различно от стремежа към материални ресурси, който лежи в основата на икономическото поведение. Признанието не е стока, която може да бъде консумирана. То по–скоро е интерсубективно състояние на ума, посредством което един човек признава стойността или статуса на друг човек или на неговите богове, обичаи и убеждения. Аз може и да вярвам в собствената си стойност на пианист или художник, но изпитвам по–голямо удовлетворение, когато това усещане бъде потвърдено с награда или продажбата на картина. Тъй като хората се организират в социални йерархии, признанието обикновено има по–скоро относителна, отколкото абсолютна стойност. Това прави борбата за признание фундаментално различна от борбите за икономически обмен, тъй като конфликтът е с нулева, а не с положителна сума.[21] С други думи, признанието на един човек може да дойде само за сметка на достойнството на друг; статусът може да бъде само относителен. В състезанията за статус няма ситуации с взаимна печалба, както в търговията.
Желанието за признание се корени в биологията. Шимпанзетата и други примати се състезават за статуса на алфа – самец или алфа–самка в рамките на своите малки групи. Йерархичната организация в стадо шимпанзета дава репродуктивни предимства на неговите членове, тъй като тя контролира вътрешното насилие в рамките на групата и позволява на групата да си сътрудничи срещу други групи. Индивидът, който постигне статус на алфа – самец, получава също така по–голям достъп до сексуални партньори и следователно по–голям репродуктивен успех. Поведението на търсене на статус е генетично закодирано при голямо разнообразие от животни, както и при хората, и е свързано с биохимични промени в мозъка на индивидите, които се състезават за статус. Когато една маймуна или човек успее да постигне висок статус, нивата на серотонин, който е особено важен невротрансмитер, се повишават.