Но признанието при хората се различава от това при приматите поради по–голямата сложност на човешката познавателна способност. Едно шимпанзе алфа – самец търси признание само за себе си; човек може да търси признание и на абстракция като Бог, знаме или свещено място. Голяма част от съвременната политика се върти около претенции за признание предимно от страна на групи, които имат исторически причини да вярват, че стойността им не е адекватно призната: расови малцинства, жени, гейове, коренни населения и други подобни. Макар че тези претенции може да съдържат икономически компонент като равно заплащане за равно количество труд, икономическите ресурси често се разглеждат по–скоро като знак за достойнство, отколкото като цели сами за себе си.
Днес наричаме желанието за признание „политика на идентичност". Това е модерно явление, което възниква предимно в подвижни, плуралистични общества, където хората са в състояние да приемат многобройни идентичности. Но дори преди възхода на съвременния свят признанието е стимулиращ фактор в колективното поведение. Хората се борят не само за лична печалба, но и от името на общности, които искат техният начин на живот – обичаи, богове и традиции – да бъде уважаван от другите. Понякога това приема формата на господство над други хора, но в много случаи означава точно обратното. Основен смисъл на човешката свобода е способността на един народ да се самоуправлява, с други думи, да избегне подчинението от страна на по–малко достойни хора. Точно тази свобода честват евреите всяка Пасха от освобождаването им от плен в Египет преди повече от три хиляди години.
В основата на явлението признание е оценката за истинската стойност на други човешки същества или на нормите, идеите и правилата, създадени от тях. Принудителното признание е безсмислено; възхищението на един свободен човек е далеч по– голямо удовлетворение от почитта на един роб. Първоначално политическото лидерство възниква, защото членовете на общността се възхищават от даден човек, който демонстрира голяма физическа сила, смелост, мъдрост или способност да разрешава справедливо спорове. Ако политиката е борба за лидерство, то тя е и история на желанието на голямата маса от хората да се подчини и да предостави на лидерите по–висок статус, отколкото на себе си. В една сплотена и следователно успешна общност това подчинение е доброволно и се основава на вярата в правото на лидера да управлява.
С развитието на политическите системи признанието се прехвърля от индивидите към институциите, т.е. към правила или модели на поведение, които се запазват с течение на времето подобно на британската монархия или конституцията на САЩ. Но така или иначе политическият ред се основава на легитимността и властта, които произтичат от легитимното господство. Легитимност означава, че хората, които формират обществото, признават фундаменталната справедливост на системата като цяло и са готови да спазват нейните правила. В съвременните общества ние вярваме, че легитимността се предоставя чрез демократични избори и зачитане на върховенството на закона. Но от историческа гледна точка демокрацията далеч не е единствената форма на управление, която се разглежда като легитимна.
Политическата власт в последна сметка се основава на социална сплотеност. Тя би могла да възникне в резултат на личните интереси, но само личният интерес много често не е достатъчен да убеди последователите да се жертват и умират от името на своите общности. Политическата власт е продукт не само на средствата и броя на гражданите, с които разполага едно общество, но също така и на степента, в която се признава легитимността на лидери и институции.
Вече разполагаме с всички важни естествени структурни елементи, от които можем да изградим теория на политическото развитие. Хората са рационални същества, движени от личните си интереси, и се научават да си сътрудничат от чисто личен интерес, както твърдят икономистите. Но освен това човешката природа притежава определено предразположение към социабилност, което придава особения характер на човешката политика. Това включва:
1. Инклузивната приспособимост, роднинският отбор и реципрочният алтруизъм са стандартни режими на социабилност. Всички човешки същества проявяват склонност за облагодетелстване на роднини и приятели, с които са си разменили услуги, освен ако са силно заинтересовани да постъпят другояче.