И накрая, желанието за признание е гаранция, че политиката никога няма да бъде сведена до елементарен икономически личен интерес. Хората непрекъснато преценяват истинската стойност или достойнството на други хора или институции и се организират в йерархии въз основа на тези преценки. Политическата власт в последна сметка се основава на признанието, на степента, до която даден лидер или институция се считат за легитимни и могат да разчитат на уважението на група свои привърженици. Те може да са мотивирани и от личен интерес, но най–мощните политически организации са онези, които се легитимират въз основа на една по – всеобхватна идея.
Биологията ни дава структурните елементи на политическото развитие. Човешката природа е до голяма степен константна в различните общества. Огромното разнообразие от политически форми, което наблюдаваме както в нашето съвремие, така и в хода на историческото развитие, е продукт преди всичко на разнообразието на физическата среда, която хората обитават. В процеса на разклоняването на обществата и запълването на различни екологични ниши по света те развиват отличителни норми и идеи в хода на т.нар. специфична еволюция. Различните групи от хора също така взаимодействат помежду си и това взаимодействие е не по–маловажен фактор за промени, отколкото физическата среда.
Но разделените от огромни разстояния човешки общества достигат до поразително сходни решения по отношение на политическия ред. Почти всяко общество за определен период е организирано на базата на родствените връзки с постоянно усложняващи се правила. Впоследствие повечето общества развиват държави и неперсонални форми на администрация. Аграрните общества от Китай и Близкия изток до Европа и Индия развиват централизирани монархии и все по – бюрократизирани форми на управление. Общества със слаби културни контакти въпреки всичко развиват подобни институции, като например монополите върху солта, създадени от правителствата на Китай, Европа и Южна Азия. В по–близки времена демократичната отговорност и народният суверенитет стават всеобщи стандартни идеали независимо от неравномерното им прилагане. Различните общества достигат до тези сходни резултати по много различни начини, но самият факт на сходството подсказва основополагаща биологична прилика между човешките групи.
Палеоантрополозите са в състояние да проследят произхода на човека от неговите предшественици примати до т.нар. от тях поведенчески съвременни човешки същества, а популационните генетици вършат забележителна работа, проследявайки движението на човешките популации по време на тяхната миграция през различните региони на планетата. Съществува всеобщо съгласие, че преходът от маймуна към човек става в Африка, но напускането на Африка, довело до населяването на останалата част от света, протича в две отделни вълни. Т.нар. архаични човешки същества – видове като Хомо еректус и Хомо ергастер – напускат този континент преди около 1,6–2 милиона години и поемат към Северна Азия. Един потомък на ергастер, Хайделбергският човек (Homo heidelbergensis), вероятно напуска Африка и достига Европа преди около 300–400 хиляди години и е прародител на по–късни видове като прочутите неандерталци, които населяват голяма част от Европа.
Съвременните от анатомична гледна точка човешки същества, т.е. хора с приблизително същия размер и физически характеристики като съвременния човек, се появяват на сцената преди около двеста хиляди години. Едва преди петдесет хиляди години обаче се появяват поведенчески съвременните хора – човешки същества, които имат способността да общуват с помощта на език и следователно могат да започнат да развиват много по– сложни форми на социална организация.
Според една модерна теория почти всички съвременни човешки същества извън Африка са потомци на една–единствена малка група от поведенчески съвременни хора, може би не повече от 150 индивида, които преди около петдесет хиляди години са напуснали Африка и са пресекли това, което сега е Ормузкият проток към Арабския полуостров. Благодарение на последните постижения на популационната генетика Палеоантрополозите могат да проследят много от тези развития въпреки липсата на писмени документи. Човешкият генетичен фонд включва Y– хромозома и митохондриална ДНК, които съдържат следи за историята на вида. Само мъжете имат Y–хромозома. За разлика от други части на човешката ДНК, които са рекомбинирани Произволно от хромозомите на майката и бащата, поради което се променят с всяко следващо поколение, Y–хромозомата се предава от бащи на синове до голяма степен непокътната. За разлика от тях митохондриалната ДНК е рудимент от бактерии, които са били хванати в човешки клетки и принудени да работят преди милиони години, осигурявайки – наред с други неща – енергия за клетъчните дейности. Митохондриите имат своя собствена ДНК, която подобно на Y–хромозомата се предава до голяма степен непокътната от майки на дъщери с всяко следващо поколение, без да се рекомбинира. И Y–хромозомите, и митохондриалната ДНК са склонни да натрупват произволни мутации, които след това наследяват следващите поколения синове или дъщери. Преброявайки тези мутации и виждайки кои са по–ранни, популационните генетици могат да реконструират произхода на различни човешки групи върху планетата.