Едно от най–известните описания на преклонение към прародител е на френския историк от XIX в. Нюма Дени Фюстел дьо Куланж. Неговата книга „Античният град", публикувана през 1864 г., става откровение за поколения европейци, възпитавани да свързват гръцката и римската религия с олимпийските богове. Фюстел дьо Куланж посочва много по–стара религиозна традиция, споделяна и от други индоевропейски групи, включително индоарийците, заселили се в Северна Индия. За гърците и римляните, твърди той, душите на мъртвите не отиват в небесното царство, а продължават да пребивават под земята, където са погребани. Поради тази причина „те никога не пропускали да погребат [мъртвец] с предметите, от които предполагали, че ще има нужда – дрехи, посуда и оръжия. Те изливали вино върху гроба му, за да утоли жаждата си, и поставяли храна да задоволи глада си. Убивали коне и роби с представата, че, погребани с мъртвия, ще му служат в гроба както приживе". Духовете на мъртвите изисквали постоянни грижи от страна на техните живи роднини, които трябвало да им осигуряват редовни жертвоприношения с храна и напитки, за да не ги разгневят.
Фюстел дьо Куланж е един от първите сравнителни антрополози, чиито знания се разпростират далеч отвъд европейската история. Той отбелязва, че индусите са практикували форма на преклонение към предците, подобна на гръцко–римската, преди възникването на учението за прераждането (преминаване на душата след смъртта в друго тяло) и възхода на брахманската религия. Подобно е и твърдението на Хенри Мейн, според когото преклонението към предците „оказва влияние върху ежедневието на мнозинството от народа на Индия, които наричат себе си в някакъв смисъл индуси, и действително според повечето от тях домашните божества имат по–голямо значение от целия хиндуистки пантеон“. Ако беше стигнал по–надалеч, щеше да открие идентични погребални практики в древен Китай, където гробовете на високопоставени персони били изпълвани с бронзови и керамични жертвени триножници, храна и трупове на коне, роби и наложници, за да придружават мъртвеца в неговия задгробен живот. Индоарийците, подобно на гърците и римляните, поддържали свещен огън в домакинството, който символизирал семейството и никога не трябвало да бъде загасен, освен ако самият семеен линидж не залезе. Във всички тези култури огънят се почита като божество, което символизира здравето и благополучието на семейството – не само на живите членове на семейството, но и на мъртвите предци от предишните поколения.
Религия и роднинство са тясно свързани в племенните общества. Преклонението към предците е партикуларистко: няма почитани от цялата общност богове. Имате задължения само към своите предци, а не към тези на съседите си или на вожда. В повечето случаи прародителят не е прекалено древен като смятания за прародител на всички римляни Ромул, а по–скоро прародител отпреди три–четири поколения, когото по–възрастните членове на семейството все още помнят. Според Фюстел дьо Куланж това по никакъв начин не може да се сравнява с християнското преклонение пред светците: „В погребалните обреди можело да участват само най–близките роднини. Те вярвали, че мъртвият прародител не приема жертвоприношения освен от собственото си семейство; той не желаел никаква почит освен от своите потомци." При това всеки индивид предпочита да има мъжки наследници (в една агнатна система), тъй като само те са в състояние да се грижат за душата му след неговата смърт. Поради което е абсолютно задължително да се ожениш и да имаш деца от мъжки пол; безбрачието в ранните Гърция и Рим в повечето случаи е незаконно.
Резултатът от тези вярвания е, че индивидът е обвързан както с мъртвите предци, така и с все още неродените потомци, освен със своите живи деца. Както обяснява Хю Бейкър по отношение на китайското родство, континуумът на родословието представлява въже, което „се простира от Безкрайността към Безкрайността, преминавайки над бръснач, който е Настоящето. Ако въжето бъде срязано, то изчезва. Ако живият в момента човек умре без наследник, целият континуум от предци и неродени потомци умира заедно с него... Неговото съществуване като индивид е необходимо, но безсмислено извън съществуването му като представител на цялото".
В едно племенно общество идеи под формата на религиозни вярвания оказват огромно въздействие върху социалната организация. Вярата в реалността на мъртви предци свързва индивидите в много по–голяма степен, отколкото е възможно в едно семейно или групово общество. „Общност" са не само настоящите членове на линиджа, клана или племето; тя е цялото родословно въже от предците до все още неродените потомци. Дори най – далечните родственици чувстват връзката и задълженията си към другите, чувство, което се подсилва чрез общите за цялата общност ритуали. Нейните членове не вярват, че имат властта на избора да конституират този вид социална система; по–скоро техните роли е определила заобикалящата ги общност още преди да са се родили.