Опитът на комунизма категорично утвърждава съвременното наблягане на значението на частната собственост. Основавайки се отчасти на погрешен прочит на антрополози като Люис Хенри Морган, Маркс и Енгелс твърдят, че преди възхода на експлоататорските класови взаимоотношения е съществувал ранен „примитивен комунизъм", идеализирано състояние, което комунизмът се стреми да възстанови. Морган описва обичайната собственост, притежавана от тясно свързани родствени групи; комунистическите режими в бившия СССР и Китай принудително вкарват милиони несвързани с роднински връзки селяни в колективни стопанства. Прекъсвайки връзката между личните усилия и възнаграждението, колективизацията подкопава стимулите за работа, което води до масов глад в Русия и Китай, както и до драстично намаляване на производителността в селското стопанство. В бившия СССР селскостопанската продукция на 4% от земите, които остават частна собственост, възлиза на почти една четвърт от общата производителност. В Китай, след като през 1978 г. реформаторът Дън Сяопин закрива колективните стопанства, само за четири години селскостопанската продукция се удвоява.
Много от теоретизиранията за значението на проблемите, свързани с правото на частна собственост, се занимават с т.нар, трагедия на общите блага. Пасбищата в традиционните английски села са колективна собственост на жителите на селото; тъй като никой не може да бъде лишен от достъп до тези пасбища, чиито ресурси са изтощими, те се употребяват прекомерно и стават безполезни. Спасението от опасността от изтощаване е превръщането на общите блага в частна собственост, чиито собственици биха имали силен стимул да инвестират в тяхната поддръжка и да използват ресурсите им в дългосрочна, устойчива перспектива. В известната си статия Гарет Хардин[28] твърди, че трагедията на общите блага е валидна по отношение на много глобални ресурси като чистия въздух, риболова и други подобни и че при отсъствието на право на частна собственост или силно законодателство те ще бъдат свръхексплоатирани и докарани до безполезност.
От много съвременни, лишени от историческа обосновка дискусии за правото на собственост човек често остава с впечатлението, че при отсъствието на съвременни права за лична собственост хората винаги са изправени пред някой от вариантите на трагедията на общите блага, при който колективната собственост подкопава стимулите за ефективното ѝ използване. От това следва, че съвременните имуществени права са рационални от икономическа гледна точка, което се осъществява чрез спазаряване между отделни индивиди за подялба на колективната собственост подобно на описаното от Хобс изплуване на Левиатан от естественото състояние. Този сценарий поражда два проблема. Първият е, че преди възникването на съвременните имуществени права съществуват много алтернативни форми на обичайна собственост. Независимо че тези форми на земевладение може и да не пораждат същите стимули за ефективното им използване като съвременните, много малко от тях довеждат до нещо подобно на трагедията на общите блага. Вторият проблем е, че няма много примери на съвременни имуществени права, възникнали доброволно и мирно в резултат на процес на преговори. Начинът, по който обичайните имуществени права биват измествани от съвременните, е много по – насилствен и с прибягване до принуда и измами.
Най–ранните форми на частна собственост са притежаването ѝ не от отделни лица, а от родове или други родствени групи, като голяма част от мотивацията им не е само икономическа, а също така религиозна и социална. Принудителната колективизация в Съветския съюз и Китай през XX в. се опитва да върне времето назад към едно въображаемо минало, което никога не е съществувало, в което общата собственост принадлежи на група хора без роднински връзки помежду си.