Така възникна настоящата книга, която разглежда историческите корени на политическите институции, както и процеса на политически упадък. Този е първият от два тома и се занимава с политическото развитие от времената отпреди появата на човека приблизително до навечерието на Френската и на Американската революция. Този том е за миналото – всъщност той започва не с документираната история на човечеството, а с приматите, прародители на човечеството. Първите четири части се занимават с човешката праистория, произхода на държавата, правовия ред и най–накрая с отговорното управление. Вторият том ще разгледа историята до настоящето, като обърне специално внимание на влиянието, което западните институции оказват върху институциите в незападните общества в техния стремеж да се модернизират. След което ще опише хода на политическото развитие в съвременния свят.
Прочитът на този том е изключително важен в очакване на онова, което предстои във втория. Както изяснявам в последната глава на тази книга, политическото развитие в съвременния свят протича при съвършено различни условия от тези през периода в края на XVIII в. С разгръщането на Индустриалната революция и преодоляването на малтусианските условия от човешките общества, които те преживяват дотогава, към процеса на социална промяна се прибавя една нова динамика с огромни политически последствия. Читателите на този том може да останат с впечатлението, че някои от продължителните исторически приемствености, описани тук, означават, че обществата са хванати в капана на своята история, но в действителност днес ние живеем при съвършено различни и по–динамични условия.
Тази книга обхваща голям брой общества и исторически периоди; освен това използвам материал от дисциплини извън моята собствена, сред които антропология, икономика и биология. Очевидно е, че при работа от такъв мащаб ми се наложи да разчитам почти изцяло на вторични източници при изследването. Опитах се да прецедя този материал през колкото е възможно повече експертни филтри, но въпреки това по всяка вероятност съм допуснал както фактически, така и интерпретационни грешки в процеса на работа. Въпреки че много отделни глави няма да удовлетворят изискванията на хора, чиято работа е да изследват конкретни общества и исторически периоди в дълбочина, действително ми се струва, че има основание да разглеждаме времето и пространството със способа на сравнителния метод. Някои по–всеобхватни модели на политическото развитие просто остават незабелязани от онези, които се фокусират прекалено детайлно върху конкретни теми.
ПЪРВА ЧАСТ: ПРЕДИ ДЪРЖАВАТА
1. НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПОЛИТИКА
Третата вълна на демократизация и съвременните опасения за бъдещето на съвременната либерална демокрация ► Как и лявото, и дясното хранят фантазии за премахване на държавното управление ► Как съвременните развиващи се страни олицетворяват осъществяването на тези фантазии ► Как приемаме институциите за даденост, но всъщност нямаме никаква представа за техния произход
През четиридесетгодишния период от 1970 до 2010 г. се наблюдава огромен ръст на броя на демокрациите по света. През 1973 г. само 45 от всичко 151 страни в света биват отчетени като „свободни" от неправителствената организация „Фрийдъм Хаус"[5], която представя количествени показатели за гражданските и политическите права в отделните страни. През същата година Испания, Португалия и Гърция са диктатури; Съветският съюз и неговите сателити в Източна Европа изглеждат силни и сплотени общества; Китай е разтърсван от Културната революция на Мао Дзъдун; Африка е свидетел на утвърждаването на власт на група корумпирани „пожизнени президенти"; а преобладаващата част от Латинска Америка е под военна диктатура. Следващото поколение е свидетел на важни политически промени с разпространяването на демокрации и пазарно ориентирани икономики почти навсякъде по света, с изключение на арабския Близък изток. Към края на 90–те години на XX в. приблизително 120 страни – повече от 60% от независимите държави в цял свят – вече са представителни демокрации. Тази трансформация представлява третата вълна на демократизация, за която говори Самюъл Хънтингтън; либералната демокрация като основна форма на управление става част от общоприетия политически пейзаж в началото на XXI в.