Две неща са привързвали древногръцките и римските домакинства към дадена недвижима собственост: огнището със свещения огън в дома и гробниците на предците в непосредствена близост до него. Земята е необходима не само заради производителния си потенциал, но и защото е мястото, където пребивават мъртвите праотци и се намира семейното огнище. Наложително е собствеността да е частна: на чужди хора и на държавата не е разрешено да нарушават вечното жилище на предците. От друга страна, тези ранни форми на частна собственост са лишени от най–важната характеристика на съвременната собственост: правата в повечето случаи гарантират правото на ползване (т.е. земята може да бъде ползвана, но не и притежавана), което лишава физическите лица от възможността да я продават или прехвърлят по друг начин. Собственик не е индивидуален земевладелец, а общност от живи и мъртви роднини. Собствеността се притежава като един вид доверие от страна на мъртвите предци и неродените потомци – практика, която има паралели в много съвременни общества. Както казва един нигерийски вожд в началото на XX в.: „Смятам, че земята принадлежи на едно огромно семейство, много от чиито членове са мъртви, малцина са живи и безброй много все още не са родени." Следователно собствеността и роднинството са тясно свързани: собствеността ви дава възможност да се грижите не само за предходните и следващите поколения роднини, но и за себе си чрез предците и потомците, които могат да повлияят върху вашето благополучие.
В някои части на предколониална Африка родствените групи са привързани към земята, защото предците им са погребани в нея, както при древните гърци и римляни. Но в други, отдавна заселени региони на Западна Африка религията действа по различен начин. Там назначавали потомците на първите заселници за земни жреци, които поддържали земните светилища и ръководели различни обредни дейности, свързани с използването на земята. Пришълците придобивали права над земя не чрез покупко–продажба на собственост, а чрез включване в местната ритуална общност. Общността ги удостоявала с права на достъп до обработване на земята, лов и риболов не пожизнено, а като привилегия за членството в общността.
В племенните общества собствеността понякога се притежава колективно от племето. Както обяснява историческият антрополог Пол Виноградоф[29] за келтските племена: „И свободните, и несвободните са групирани в [агнатични] родове. Тези родствени групи притежават земята колективно и техните владения обикновено не съвпадат със синорите [границите] на селата, а се разпростират паяжинообразно през различни селища." Колективна обственост далеч не означава обаче, че земята се обработва колективно както в съветските или китайските колективни стопанства през XX в. Отделните семейства често притежават собствени парцели. В други случаи имотът е индивидуална собственост, но това е свързано със строги социални задължения към родствениците – живи, мъртви и все още неродени. Вашата ивица земя е непосредствено до тази на вашия братовчед, с когото си помагате по време на жътвата, така че е немислимо да я продадете на чужд човек. Ако нямате мъжки наследници, след смъртта ви земята се връща на родствената група. Племената често са имали власт да прехвърлят правата на собственост. Според Виноградоф „известно е, че в граничните райони на Индия съперничещи племена се заселвали върху обширни парцели земя и не са позволявали те да бъдат превърнати в отделни имоти дори между кланове или родове. Редките или периодични преразпределения са свидетелство за ефективно управление на племето".
Обща собственост, притежавана от родствени групи, все още съществува в съвременна Меланезия. Над 95 на сто от земята в Папуа Нова Гвинея и на Соломоновите острови е обща собственост. Когато някоя рудодобивна компания или компания за производство на палмово масло иска да придобие недвижима собственост, тя трябва да преговаря с многобройни групи от наследници (уантоки). Всеки член на групата наследници притежава потенциално вето върху сделката и няма срок за давност. По този начин група роднини може да решат да продадат земята си на компанията; след десет години може да се появи друга група и да претендира за право на собственост върху същия имот, обявявайки, че земята е открадната несправедливо по време на предишното поколение. Мнозина не желаят да продадат правото си на собственост върху земята при никакви условия, тъй като там обитават духовете на предците им.
Но неспособността на лица от родствена група в максимална степен да усвояват ресурсите на своята собственост или да са в състояние да я продадат не означава непременно, че я пренебрегват или се отнасят безотговорно към нея. Имуществените права в племенните общества са уточнени изключително добре, дори това да не е облечено в официална или юридическа форма. Степента, до която племенно притежаваната собственост е добре или зле поддържана, не е функция на правото на племенна собственост, а на вътрешната сплотеност на племето. Дори не е ясно до каква степен трагедията на общите блага, описана от Хардин, е реален проблем в английската история. Системата на неоградените полета[30], на която поставя край парламентарното движение за ограждане, не е най–ефективният начин за използване на земята и заможните частни земевладелци, които през XVIII и XIX в. прогонили селяните от имотите за общо ползване, са имали основателни мотиви да го направят. Но в системата на неоградените полета, която се „основава на солидарността на групи от съседи земеделци, обусловена първоначално от роднински връзки", земята обикновено не е свръхексплоатирана или похабявана. Степента, до която това става, вероятно се дължи на упадъка на социалната солидарност в английските селски райони. В други части на света е трудно да се открият документирани случаи на трагедията на общите блага в добре функциониращи племенни общества с колективна собственост. Този проблем със сигурност не засяга Меланезия.