Народните събрания възникват поради необходимостта да се решават племенни спорове. Върху щита на Ахил в „Илиада" е описан спор за кръвен откуп на убит мъж, който се води пред тълпата на пазара, а накрая старейшините прочитат окончателната присъда. На местно ниво Салическият закон се прилага от тевтонска институция, известна като Съда на стоте, който се състои от съвещателни тела от местни селяни или свободни граждани (откъдето произхожда съвременният израз „учебен съдебен процес").[34] Съдът на стоте се срещал на открито, като всички съдии били местни свободни хора, които живеят под юрисдикцията на стоте. Председателят на стоте, Тингман[35], се избирал и председателствал един по същество арбитражен съд. Според Хенри Мейн: „Главната им функция била да дадат време на разгорещените страсти да се охладят, за да се предотврати търсенето на удовлетворение чрез саморазправа и да вземат в свои ръце и да регулират начина на обезщетяване. Най–ранното наказание за неподчинение на съда вероятно било остракизъм. Човекът, който не се подчинявал на неговата присъда, бил обявяван извън закона. Ако бъдел убит, на родствениците му било забранено или били разубеждавани с цялата сила на примитивните мнения да търсят отмъщение, което в противен случай би било тяхно задължение и право." Мейн посочва, че английските крале са представяни на подобни съдилища първоначално за да събират дял от налаганите глоби. Но с възникването на английската държава кралят постепенно налага своята власт да произнася присъди и – което е по–важно – да налага съблюдаването на волята на съда (вж. глава 17). Стоте и Thingman изчезват като юридически институции, но оцеляват, както ще видим, като инструменти на местната власт, които в края на краищата се превръщат в елементи на съвременното демократично представителство.
Дотук малко теоретизирах защо хората правят прехода от групови към племенни общества, освен за да подчертая, че исторически това е свързано с нарастващата земеделска производителност. Земеделието прави възможна по–голямата гъстота на населението, което на свой ред поражда необходимост от организиране на обществата в по–големи мащаби. Земеделието поражда и частната собственост, която, както видяхме, впоследствие тясно се преплита със сложните родствени структури.
Но има и друга причина хората да преминат към племенни общества: проблемът с воденето на войни. Развитието на уседнали земеделски общества означава, че човешките групи вече живеят в много по–голяма близост помежду си. Те могат да произвеждат излишъци доста над необходимия за оцеляването им минимум, поради което имат повече блага и имущество за защитаване или плячкосване. Племенните общества са организирани в много по– голям мащаб, отколкото тези на групово ниво, и следователно могат да побеждават последните благодарение на многочислеността си. Но те имат и други предимства, Най–важното от които е тяхната организационна гъвкавост. Както видяхме в случая с нуер, племенните общества могат да се разраснат много бързо по време на извънредни ситуации, като сегменти на различни нива са в състояние да се мобилизират в племенни федерации. Описвайки победените от него гали, Цезар отбелязва, че когато избухва войната, племената избират общ властови орган за цялата конфедерация, който едва тогава получава власт над живота и смъртта на своите последователи. Именно поради тази причина антропологът Маршал Салинс описва сегментарния линидж като „организация на грабителска експанзия".
Склонността към насилие, изглежда, е една от най–важните точки на приемственост между прародителите маймуни и хората. Хобс е известен с твърдението си, че естественото състояние е състояние на война „на всички против всички". Русо за разлика от него заявява изрично, че Хобс не е прав и че първобитните хора са били мирни и изолирани, а насилието се разраства едва на по–късен етап, когато обществото започва да корумпира човешкия морал. Хобс е далеч по–близо до истината, макар и с важното уточнение, че насилие възниква не между отделни индивиди, а между обществени групи. Високо развитите социални умения и способност за сътрудничество на хората не са в противоречие с широкото разпространение на насилие в общностите и на шимпанзето, и на човека; те са по–скоро предпоставка за това. С други думи, насилието е социална дейност, извършвана от групи мъже, а понякога и от жени. От своя страна уязвимостта на маймуните и хората от насилие от страна на събратята им по вид поражда необходимост от по–голямо социално сътрудничество. Изолираните индивиди, независимо дали са шимпанзета или хора, често стават жертва на банди от мародери от съседни територии; тези, които успяват да си сътрудничат със своите събратя, за да се защитят, оцеляват и предават своите гени на идните поколения.