Много хора трудно приемат идеята, че насилието се корени в човешката природа. Подобно на Русо много антрополози са убедени, че насилието е изобретение на по–късните цивилизации, така както много хора предпочитат да вярват, че ранните общества са знаели как да живеят в равновесие със своята околна среда. За съжаление малко са доказателствата в подкрепа и на двете твърдения. Антропологът Лорънс Кийли и археологът Стивън Лебланк документират изчерпателно, че археологическите сведения доказват трайно използване на насилие от праисторически човешки общества. Кийли отбелязва, че кроскултурните изследвания сочат, че 70–90% от примитивните общества – на нивото на група, племе или вождество – са воювали през последните пет години в сравнение с 86% от държавите. Само малка част от тези общества отчитат ниски нива на набези или насилие, като това обикновено се обяснява с особеностите на околната среда, която ги защитава от съседи. Оцелелите групи на ловци събирачи като бушмените в пустинята Калахари или купър ескимосите в Канада отчитат процент на убийства четири пъти над този на Съединените щати, когато са оставени на собствената си воля.
Произходът на войната и при шимпанзетата, и при хората, изглежда, се корени в лова. Шимпанзетата се организират в групи за лов на маймуни и прехвърлят същите тези умения в ловуването на други шимпанзета. Същото се отнася и за хората, с тази разлика, че човешката плячка е по–голяма и по–опасна и изисква висока степен на социално сътрудничество и по–добро въоръжение. Прехвърлянето на ловни умения към човешко хищничество е очевидно при групи, за които имаме исторически паметници, като монголите, чиито умения за езда и конен лов са използвани срещу човешки жертви. Уменията, които хората развиват за лов на едри животни, обясняват защо палеоархеолозите често датират пристигането на хора в дадена територия с изчезването на мегафауната в региона. Мастодонти, саблезъби тигри, гигантски нелетящи емута, гигантски ленивци – всички тези видове, изглежда, са изтребени от добре организирани групи от първобитни човешки ловци.
Само при племенните общества обаче се наблюдава възникването на обособена каста воини, както и на формирование, което се превръща в най – основния и траен елемент на политическа организация – вожд със собствена въоръжена свита. Такива организации стават буквално универсални в последвалата човешка история и продължават да съществуват до днес под формата на военачалници с техни последователи, армии, наркокартели и улични банди. Благодарение на експертните си умения при използването на оръжия и организирането на военни действия те започват да упражняват властта си за принуда, което не съществува на груповото ниво на организация на обществото.
Забогатяването е очевиден мотив за разпалване на войни в племенните общества. За елита на викингите или варягите, които завладяват Русия в края на I хил., историкът Джером Блум пише:
В замяна на услугите, които свитата осигурявала [на викингския вожд], князът ги подкрепял и защитавал. Първоначално те живеели при него като част от домакинството му и издръжката им зависела от спечелената във войните на княза плячка и от събираните данъци... Свитата на княз Владимир се оплакала, че трябва да се хранят с дървени вместо със сребърни лъжици. При което князът побързал да разпореди да им бъдат предоставени сребърни лъжици, „отбелязвайки, че със сребро и злато не би могъл да си осигури свита, но със свита е в състояние да си осигури сребро и злато“.
През 90–те години на XX в. Сиера Леоне и Либерия се сгромолясват във военни диктатури в резултат на създадените от Фодей Санко[36] и Чарлс Тейлър[37] свити от привърженици, които след това използват за придобиване не на сребърни лъжици, а на кървави диаманти.
Но войната не е мотивирана единствено от импулс за придобивки. Освен алчност за сребро и злато на бойното поле бойците демонстрират смелост не толкова в името на ресурси, колкото за чест. Честта има нещо общо с желанието да рискуваш живота си за кауза, както и за признание от страна на други воини. Ето описанието на Тацит за германските племена, написано през I в., един от малкото разкази от съвременник на тези предшественици на съвременните европейци: