Выбрать главу

Така или иначе не е ясно доколко е важно да се развие такава теория, тъй като по–голямата част от държавите по света са продукти на конкурентната, а не на първичната държавна формация. Освен това много държави са изградени през исторически времена, за които разполагаме с писмени документи. Китайското държавно формиране по–специално започва изключително рано, малко след Египет и Месопотамия и едновременно с възхода на държавите около Средиземно море и в Новия свят. Разполагаме и с обширни писмени и археологически документи за ранната китайска история, които ни предлагат далеч по – изчерпателна преценка за китайската политика. Но най–важното е, че възникналата в Китай държава е много по – модерна в смисъла на Макс Вебер, отколкото което и да било от нейните съответствия на други места по света. Китайците създават единна, йерархическа административна бюрокрация, което така и не се случва в Гърция или Рим. Те разработват категорично антисемействена политическа доктрина и техните ранни държавници се стремят да подкопаят властта на могъщи родове и родствени групи в полза на неперсонална администрация. Тази държава се ангажира с изграждането на национално формирование, което създава мощна и единна култура, достатъчно силна, за да издържи на две хилядолетия политически упадък и външни инвазии. Китайското политическо и културно пространство се разпростира върху далеч по–голямо население от това на римляните. Римляните управляват империя, ограничавайки първоначално гражданството до относително малобройно население на Апенинския полуостров. Макар в края на краищата империята да се разпростира от Великобритания до Северна Африка и от Германия до Сирия, тя се състои от разнородна колекция от народи, оставени до голяма степен на самоуправление. За разлика от тях, независимо че китайският монарх се нарича император, а не крал, той управлява над нещо, което прилича много повече на кралство или дори на държава по своята еднородност.

Китайската държава е централизирана, бюрократична и изключително деспотична. Маркс и Витфогел признават тази характеристика на китайската политика чрез използването на термини като „азиатски начин на производство" и „ориенталски деспотизъм". Това, което отстоявам в следващите глави, е, че т.нар, ориенталски деспотизъм не е нищо друго, а ранно възникване на една политически модерна държава. В Китай държавата се консолидира, преди другите обществени играчи да успеят да се институционализират – играчи като наследствената, териториално базирана аристокрация, организираното селячество, базираните на търговската класа градове, църквите или други автономни групи. За разлика от Рим китайските военни остават под строгия контрол на държавата и никога не представляват независима заплаха за политическата власт. Тази първоначална асиметричност в баланса на властта впоследствие се консолидира в продължение на дълъг период, тъй като мощната държава е в състояние да противодейства, предотвратявайки появата на алтернативни източници на власт – както икономически, така и политически. До XX в. не се развива динамична съвременна икономика, която да разстрои това разпределение на властта. Силни външни врагове периодично завладяват отделни части или цялата страна, но те обикновено са племенни народи с по–слабо развити култури и бързо биват абсорбирани и китаизирани от собствените си поданици. До пристигането на европейците през XIX в. на Китай действително не се налага да се конкурира с чуждестранни модели, които да представляват заплаха за собствения му държавно центричен път на развитие.

Китайският модел на политическо развитие се различава от този на Запада дотолкова, доколкото развитието на ранна модерна държава не се уравновесява от други институционализирани центрове на власт, които да могат да ѝ наложат нещо като върховенство на закона. Но в това отношение той се различава отчетливо и от Индия. Една от най–големите грешки на Маркс е, че не прави разграничение между Китай и Индия, поставяйки ги под една обща „азиатска" парадигма. За разлика от Китай, но подобно на Европа, институционализирането на уравновесяващи социални играчи в Индия – организирана свещеническа класа и метастазите на родствени структури в кастовата система – действа като спирачка за съсредоточаването на власт в ръцете на държавата. Резултатът е, че през последните две хиляди и двеста години китайският политически модел е единна империя, прекъсвана от периоди на граждански войни, нашествия и упадък, докато индийският модел е разединена система от дребни политически формирования, прекъсвана от кратки периоди на единство и империя.