Както и при други агнатични общества, приемствеността и наследяването се предават само по мъжка линия. Жената не се смята за постоянна част на собствения си род, а по–скоро за ресурс, който да бъде използван от семейството при уреждането на съюзи с други важни семейства. Когато се омъжи, тя прекъсва връзката с рожденото си семейство, а в много периоди от китайската история може да го посещава само в точно определени дни. Съпругата вече не се моли в храма на рожденото си семейство, а в този на своя съпруг. Тъй като „родовата нишка" се предава само по мъжка линия, тя не разполага с никакъв статус в новото си семейство, докато не роди мъжко потомство. Дори душата ѝ не е в безопасност, докато не роди синове, които да се молят за духа ѝ заедно с този на съпруга ѝ, след като тя умре. От практическа гледна точка синовете ѝ са нейният източник на социална сигурност в старостта ѝ.
Безброй китайски романи и пиеси през вековете документират високата степен на напрежение между младата съпруга и нейната свекърва, на която е разрешено да я тиранизира, докато не роди син. Но след като го роди, жената може да постигне много висок статус като майка на наследник във важен род. Много от дворцовите интриги в имперски Китай са свързани с усилията на могъщи вдовици да подобрят политическото положение на своите синове. В ранната династия Хан вдовстващи императрици успяват да изберат престолонаследник най–малко в шест случая.
Една от тъжните истини за предмодерните общества е трудното раждане на мъжка рожба, която да оцелее до зряла възраст. Във времената, предхождащи съвременната медицина, високият статус и богатството не помагат особено в това отношение. Историята на монархиите по света свидетелства за постоянните политически кризи, свързани с неуспешните опити на кралици и кралски съпруги да родят синове. Много съвременни японци следят с тревога мъките на Масако, съпругата на принц Нарухито, в опитите ѝ да зачене син след брака им през 1993 г. Това обаче е блед пример в сравнение с цяла върволица предходни императори: само три от петнадесетте деца на император Нинко (1800–1846) оцеляват след Тригодишната си възраст и само пет от петнадесетте деца на император Мейджи (1852–1912) достигат зряла възраст.
В Китай, както и в други общества, този проблем традиционно е разрешаван с помощта на конкубинат, където мъжете с висок статус могат да се сдобият с втора, трета и дори повече съпруги. Китай разработва сложна формализирана система за определяне на наследствеността в такива случаи. Например синът на първата съпруга има по–големи наследствени права от сина на наложницата, дори ако е по–млад, макар че някои императори нарушават това правило. Въпреки системата от правила несигурността по отношение на наследството подхранва голяма част от дворцовите политики. През 71 г.пр.Хр. Хуо Сян, съпруга на виден служител, организира убийството на бременната императрица Сю и я заменя със собствената си дъщеря. През 115 г. бездетната императрица Ян, съпруга на император Анди, поръчва убийството на втората му съпруга заради това, че е родила син.
Както в случая с древните гърци и римляните, описан от Фюстел де Куланж, китайската родствена система е тясно свързана със системата на частната собственост. Първоначално по време на династията Джоу цялата земя е обявена за държавна собственост, но кралете на Джоу са твърде слаби, за да наложат тази промяна, поради което частната собственост все повече се увеличава и подлежи на продажба и отчуждаване. Родът като цяло притежава земята, върху която се намират потомственият храм или зала. Освен това по–богатите родове могат да инвестират в колективна собственост като язовири, мостове, кладенци и напоителни системи. Отделните семейства притежават свои собствени парцели, но правото им да ги отчуждават е свързано със строгите ритуални задължения на рода.
Разрастването на рода винаги създава проблеми, свързани с унаследяването на собствеността. По време на ранната династия Джоу съществува система на примогенитура[48], но е заменена от правило за подялба на наследствата поравно между децата от мъжки пол, което преобладава през по–голямата част от китайската история до XX в. По силата на тази система семейната земя често се разделя на все по–малки и по–малки парцели, което води до икономически нерентабилни имоти. Китайците разработват идеала на съвместно съжителстващото семейство, при което няколко поколения мъжки наследници живеят под един покрив. Когато синовете пораснат, те изграждат свои собствени жилища върху поделената семейна земя или се сдобиват с нова земя наблизо. Потомците обаче запазват своя дял от колективната собственост на рода и дължат преклонение пред общите предци, които биха могли да им попречат да се преместят твърде надалеч или свободно да продават земята си.