По–акуратна от историческа гледна точка е дефиницията за феодализма на историка Марк Блок, която се фокусира върху институциите на феодалното владение и васалната зависимост, както те съществуват в средновековна Европа. Феодът е договорно споразумение между господар и васал, с което на последния се гарантира закрила и парцел земя срещу военна служба на господаря. Договорът се сключва на тържествена церемония, на която господарят поставя ръцете на васала в своите и запечатва връзката с целувка. Отношенията на зависимост включват ясни задължения от двете страни и е необходимо да се подновяват ежегодно. Васалът има право да отдава части от земите си и да влиза в договорни отношения със свои собствени васали. Системата генерира свой собствен сложен комплекс от етични норми, засягащи честта, лоялността и куртоазната любов.
От гледна точка на политическото развитие ключовият аспект на европейския феодализъм не са икономическите отношения между сюзерен и васал, а децентрализацията на власт, която обозначават. По думите на историка Джозеф Стрейер „западноевропейският феодализъм е по същество политически – той е форма на управление... при която политическата власт е монополизирана от една малка група военни лидери, но е твърде равномерно разпределена между членовете на групата". Това определение, което е свързано и с Макс Вебер, ще използвам в тази книга. Ядрото на институцията е предоставянето на феода, поземленото феодално владение или апанажа на очертана територия, върху която васалът упражнява някаква степен на политически контрол. Независимо от теоретичната отменяемост на феодалните договори с течение на времето европейските васали превръщат своите феодални владения в патримониум, т.е. собственост, която могат да завещаят на своите потомци. Те придобиват политически права над тези територии да набират армии, да облагат с данъци поданиците и да раздават правосъдие без намесата на формалния господар. Следователно те по никакъв начин не са представители на господаря, а по–скоро са господари сами по себе си. Марк Блок изтъква, че патримониалният характер на късния феодализъм всъщност представлява израждане на институцията. Но именно тази характеристика на разпределена политическа власт в рамките на феодалната система я прави уникална.
В този смисъл династията Джоу в Китай е феодално общество. Тя по нищо не прилича на централизирана държава. Подобно на много завоевателни династии преди и след нея кралят на Джоу си дава сметка, че не разполага със собствени сили и ресурси да управлява териториите, които е завоювал. Това е особено вярно на запад, където Джоу е подложена на натиск от степните номади, и в пограничните райони на юг, които по–късно ще се превърнат в държавата Чу. Затова кралят раздава феодални владения или апанажи на своята свита и воини, които предвид племенния характер на обществото на Джоу са и негови роднини. Кралят на Джоу основава седемдесет и едно феодални владения, от които роднините му управляват петдесет и три. Другите са раздадени на победени господари на Шан, които се заклеват в лоялност към новата династия, или на други администратори или военачалници на Джоу. Васалите, на които тези земи са предоставени, получават по този начин значителна автономия да ги управляват по свое усмотрение.
Има няколко важни разлики между китайския феодализъм по времето на Джоу и неговия европейски вариант. В Европа сегментарните племенни институции биват унищожени в началото на европейския феодален период обикновено в рамките на няколко поколения след покръстването на едно варварско племе. Европейският феодализъм е механизъм за свързване на несвързани с роднински връзки господари с несвързани с роднински връзки васали, което способства за социалното сътрудничество в едно общество, където комплексно родство вече не съществува. За разлика от това в Китай основните политически участници не са отделни владетели, а те и техните родствени групи. В Европа Неперсоналното управление вече е започнало да пуска корени под формата на феодален договор между господар и селянин. Властта е в ръцете на самия повелител, а не на неговия клан. Феодалното владение е притежание на семейството му, а не на по–голяма корпоративна потомствена група.