Това е валидно и в настоящия момент, когато демокрацията – по думите на Амартя Сен – си остава политическото състояние „по подразбиране": „Макар че демокрацията все още не се практикува повсеместно, нито пък е приета повсеместно, според преобладаващото световно обществено мнение демократичното управление е придобило статуса да бъде възприемано като правилно в общи линии." Твърде малко хора по света изповядват открито възхищението си от петронационализма на Владимир Путин, „социализма на XXI в." на Уго Чавес или Ислямската република на Махмуд Ахмадинеджад. Нито една важна международна институция не подкрепя нищо друго освен демокрацията като основа за справедливо управление. Бързият растеж на Китай предизвиква завист и интерес, но неговият строг модел на авторитарен капитализъм нито може лесно да бъде описан, камо ли пък копиран от други развиващи се страни. Престижът на съвременната либерална демокрация е толкова голям, че днешните авторитарни режими са принудени да провеждат избори и да манипулират медиите иззад кулисите, за да се легитимират. Тоталитаризмът не само почти е изчезнал от света; авторитарните режими засвидетелстват почитта си към демокрацията, като се преструват, че са демократични.
Следователно причина за провала на демокрацията е не толкова идеята, колкото изпълнението: повечето хора по света биха предпочели да живеят в общество, в което правителството им е отговорно и ефективно и предоставя изискваните от гражданите услуги по – своевременно и икономично. Но твърде малко правителства са в състояние да направят и двете, защото институциите са слаби, корумпирани, неспособни, а в някои случаи напълно отсъстват. Активността на протестиращите и на защитниците на демокрацията по целия свят – от Южна Африка до Корея, Румъния и Украйна – може да се окаже достатъчна, за да доведе до „смяна на режима“ от авторитарно към демократично управление, но последното няма да успее без продължителен, скъп, труден и мъчителен процес на институционално строителство.
Налице е любопитна слепота по отношение на значението на политическите институции, засегнала много хора през годините, които мечтаят за един свят, в който ще се освободим по някакъв начин от ограниченията на политиката. Тази специфична фантазия не е характерна нито само за лявото, нито само за дясното; и едните, и другите имат своите версии за нея. Бащата на комунизма Карл Маркс прави знаменитото си пророчество за „отмирането на държавата", след като пролетарската революция вземе властта и премахне частната собственост. Левичарските революционери, от анархистите на XIX в. нататък, смятат, че е достатъчно да унищожат старите властови структури, без да помислят сериозно какво ще заеме тяхното място. Тази традиция продължава чак до настоящето с внушението на антиглобалистки автори като Майкъл Харт и Антонио Негри, че икономическата несправедливост може да бъде премахната чрез подкопаване на суверенитета на държавите и заменянето му с „множество“ в мрежа.
Комунистическите режими в реалния свят, разбира се, правят точно обратното на това, което предрича Маркс, изграждайки големи и тиранични държавни структури, за да принудят хората да действат колективно, когато не успяват да го сторят спонтанно. Това на свой ред кара поколение от демократични активисти в Източна Европа да си представят собствена форма на бездържавност, при която едно мобилизирано гражданско общество би заело мястото на традиционните политически партии и централизирани управления. Тези активисти впоследствие се разочароват, осъзнавайки, че техните общества не биха могли да бъдат управлявани без институции и се сблъскват с неприятните компромиси, необходими за изграждането им. В десетилетията след падането на комунизма Източна Европа е демократична, но не е непременно щастлива от своята политика и политици.
Най–широко разпространената фантазия за бездържавност в дясното е, че пазарната икономика ще направи по някакъв начин държавното управление ненужно и неуместно. По време на дотком бума през 90–те години на XX в.[8] много ентусиасти подобно на бившия президент на „Ситибанк“ Уолтър Ристън твърдят, че светът преживява „залез на суверенитета", при което традиционно упражняваната от държавите политическа власт е подкопана от нови информационни технологии, които правят държавните граници невъзможни за контролиране и правилата трудни за прилагане. Възходът на интернет кара активисти като Джон Пери Барлоу[9] от „Електроник Фронтиър Фаундейшън" да публикуват Декларация за независимостта на киберпространството, в която на правителствата в индустриализирания свят е казано: „Вие не сте добре дошли сред нас. Вие нямате суверенитет там, където се събираме." Глобална капиталистическа икономика ще замести суверенитета на демократичните правителства със суверенитета на пазара: ако законодателната власт гласува за прекомерно регулиране или ограничаване на търговията, ще бъде наказана от пазара на облигации и принудена да приеме политики, сметнати за рационални от световните капиталови пазари. Фантазиите за свят без държави винаги са намирали благосклонна публика в Съединените щати, където враждебността към държавата е неизменна част от американската политическа култура. Либертарианци от различни породи предлагат не само свиване на прекалено раздутата социална държава, но и премахване на основни институции като Съвета на Федералния резерв и Агенцията по храните и лекарствата.