Выбрать главу

— Дай му възможност да израсне, Ахмозе.

Мама се нахвърли срещу нея:

— Какво си намислила?

— Нищо — отвърна Рабия, но я видях да примигва. — Мисля само за доброто на семейството ти и на Сива.

Мама се намръщи.

— Хм, може би не в този ред. — Беше колкото обвинение, толкова и констатация: знание и приемане. — Какво му каза? Хайде, кажи ми какво точно каза на Байек за вчера?

— Предадох му думите на Сабу. Че е твърде опасно за нас да знаем защо го викат.

— Има и друго. Сигурно ти е казал повече.

Рабия вирна брадичка. Видях как стиска пръсти зад гърба си.

— Не те лъжа, Ахмозе — изрече рязко.

Мама явно разбра, че е прекалила. Намесих се, за да им дам повод за отстъпление.

— Мамо, Рабия — подхванах, — няма значение защо е тръгнал. Взел съм решение.

Те се обърнаха към мен: Рабия невъзмутимо, мама — клатейки тъжно глава. И двете се досещаха какво ще чуят.

— Заминавам — казах им.

— Почакай — възкликна бързо мама. — Не мисля, че това е волята на баща ти.

— Може би Сабу не е най-добрият съдник в този случай — намеси се сухо Рабия.

Мама преглътна напиращите думи и кимна. За разлика от мен явно бе разбрала какво има предвид Рабия.

— Прибери се вкъщи, Рабия, и ме остави да поговоря с Байек — каза спокойно мама.

Рабия не възрази, осъзнала, че мама също е взела решение. Спогледаха се, изразявайки безмълвно противоречиви чувства, после Рабия ми хвърли многозначителен поглед и излезе.

— Не си готов — изрече тихо и не особено убедително мама.

Странно беше да чуя тези думи от нея, след като обичайно излизаха от устата на татко. Двете с Рабия винаги подкрепяха желанието ми да стана боец въпреки неохотата на баща ми.

— С тази скорост никога няма да съм готов — троснах се. — Искам да замина.

— Не целях това, когато ти помагах да се обучаваш. — Мама поклати глава с въздишка.

— Никой не го е предвиждал.

Бях ядосан, но не на мама, нито на Рабия. На татко — определено — задето замина на своя глава. На съдбата, че ни причинява това.

Мама се усмихна накриво.

— Помисли си, не те моля за друго. Отложи решението с една нощ. Ако на сутринта искаш да тръгнеш, няма да заставам на пътя ти.

По-късно през нощта лежах върху рогозката, мъчех се да заспя и не можех, заслушан в тъмнината. Мама се появи на прага.

— Въздишките ти се чуват до храма — прошепна тя. — Решението ти не се променя, нали — отново констатация, не въпрос.

Кимнах.

— Тогава тръгвай сега — въздъхна тя, — докато е хладно и Сива спи. И преди аз да размисля.

Подаде ми пътна торба; досещах се какво има вътре — мях с вода и храна за първата част от пътя, преди да започна да се прехранвам с лов.

— И да промениш мнението си, няма значение. Моето е взето.

— Знам, знам, вироглав си като него.

Тя забели очи. Устоях на порива да й напомня ласкаво, че татко далеч не е единственият, от когото съм наследил упорството си.

— Да кажа ли на Ая? — попита мама.

— Дали ще разбере?

— Сигурна съм, че ще разбере.

На устните на мама се изписа бледа усмивка и макар да беше разтревожена от предстоящата ни раздяла, съзрях и одобрение за Ая.

— Трудно ли ще ти е да се сбогуваш?

— Невъзможно — отвърнах.

— Ти решаваш — каза тя и излезе от стаята.

Събрах си вещите, закопчах си коланите пред гърдите и провесих кожена торбичка на колана си; в нея прибрах кесия с монети, всичките ми спестявания — откакто се помня, скътвах всяка монета, заработена от дребни услуги из града и на полето, и сега се надявах да ми стигнат за пътуването.

Сбогувах се с мама. Тя ме прегърна крепко, после се отдръпна, махна ми да вървя и се извърна с просълзени очи. Озовах се на пустата тиха улица, осветена от луната. Надвиснала над оазиса, тя ме изгледа безразлично как премятам торба през рамо и се запътвам към конюшнята, където ме чакаше моят кон.

На излизане от града пътят ми минаваше край къщата, където Ая живееше с леля си Херит. Много вечери бях идвал до прозореца й, бях прошепвал името й и с възторжени очи я бях проследявал как прескача перваза, за да дойде при мен — да говорим, да се държим за ръце, да се целуваме под звездите. За момент се почудих дали ще понеса да я напусна. Обичах я от момента, когато я зърнах — аз, момчето от Сива, самонадеян син на градския пазител, и тя — момичето от Александрия, готово да ме сложи на мястото ми.

Щеше да разбере. Бяхме двама души, които чакат: аз — съдбата да ме призове, тя — да я повикат в Александрия, за да попива знания от родителите си. Щеше да разбере, че съм тръгнал, за да последвам пътя си. Но без да й кажа? Правех го за себе си. Нямах сили да понеса сбогуването.