— Покойната ти майка ли? — изсумтя бащата. — Какви ги е дрънкал?
Погледнах рязко към Тута.
— И това е лъжа, а? Какъв глупак излязох!
Тута преглътна, извърна очи и долната му устна затрепери.
— Хайде, изплюй камъчето — настоя баща му. — Какво ти каза?
— Че съпругата и дъщеря ти са загинали в пожар. А ти си се пропил.
Баща му отметна глава и се засмя гръмогласно.
— И ти си се хванал? Наистина си глупак, друже.
Облъхна ме нова порция бирени изпарения.
— Има и нещо вярно — казах. — А синините ми показват какво е пропуснал.
— Правиш се на герой, а? — присмя ми се бащата. — И Тута това каза. Дребна риба, заплувала с големите. Предвиди, че си лесен улов.
Стрелнах с очи Тута; засрамен, той заби поглед в земята.
Баща му пристъпи по-близо и опря острието на сабята в брадичката ми. Кръвясалите му очи ме приковаха, устните му оголиха изпочупени зъби и вонята му пробуди внезапен спомен за мъжа, прокраднал се през прозореца ми през нощта, когато ни нападна Мена.
Вече не съм вцепенен от страх обаче. Не съм дете.
Бащата на Тута протегна свободната си ръка, измъкна ножа от колана ми и го захвърли с глух тропот на земята. С крайчеца на окото зърнах как пратеникът впи поглед в него и се опитах мислено да го възпра. „Не рискувай — прииска ми се да извикам. — Едва те открих!“ Само че острието на сабята — което не беше притъпено, разбира се — притискаше настойчиво и болезнено брадичката ми. Усетих как нещо топло се стича по шията ми и разбрах, че е кръв. В същия момент нападателят се пресегна към кесията ми. Не се получи. Не можеше да я разтвори с една ръка.
— Тута, вземи парите! — разпореди се той с раздразнение.
Без да ме поглежда, момчето пристъпи към мен и развърза кожената торбичка, извади кесията и я подаде на баща си. Едно перо закръжи бавно и падна на земята.
Пратеникът се беше примъкнал до ножа ми.
Недей!
— Тута — примолих се. Движението на устните ми заби върха на сабята по-навътре в плътта и нова струйка кръв се стече по гърлото ми. — Кажи поне на пратеника, че нямам нищо общо с това.
— Той няма нищо общо с това, господине — рече твърдо Тута и погледна пратеника право в очите. — Виновни сме само двамата с татко. Този мъж иска само да намери сродника си. Търси информация. Добър човек е, гарантирам. Смилете се и му кажете каквото иска да разбере.
— Млъквай! — сряза го баща му. — Писна ми! — замахна с юмрук и запрати момчето на пода.
Пратеникът съзря възможността. Използва моментното разсейване, прекрачи напред, наведе се, грабна ножа и нападна. Острието описа дъга отдолу нагоре, намери целта и бащата на Тута изкрещя от болка. Ножът ми вкуси кръв в ръцете на другиго. Замахът на пратеника обаче беше прибързан и непремерен; не успя да използва предимството на изненадата и ми попречи да му се притека на помощ. Беше отворил рана в бедрото на крадеца, туниката му зееше и по крака му шуртеше кръв. Бащата на Тута обаче, макар и ранен, и пиян, бе по-опитен боец и по-ловък с острието. Преглътна болката и нападна ожесточено пратеника. Не му даде възможност за повторна атака. В миг късата сабя се заби в корема му; сумтейки от усилието, бащата на Тута я заби навътре с глухо думкане, както перачките по Нил налагат чаршафите си; после го прониза още веднъж и още веднъж — от чиста злост, когато превитият пратеник вече кашляше задавено и несъмнено се гърчеше в предсмъртна агония.
Сетне крадецът се обърна към мен. Кракът му беше подгизнал от собствената му кръв, късата сабя тъмнееше от кръвта на пратеника.
— Глупав кучи син! — изкрещя той и се почудих на мен ли говори, или на Тута; или на двамата.
Разбрах само как неволно отстъпвам назад, ходилото ми се удря в проснатото тяло на момчето и аз също се строполявам върху плочника.
Не откъсвах очи от късата сабя в ръцете на крадеца, който се тътреше напред, влачейки ранения си крак.
„Това е. Ето го момента преди смъртта.“ Мислите ми се насочиха към Ая, към мама и към Сива — града, който никога вече нямаше да видя.
— Не, татко, моля те! — изпищя Тута и се хвърли пред мен точно когато острието се спусна надолу.
Милостивите богове възпряха баща му навреме. Той изруга и с обещание за сурово наказание по-късно, запрати Тута отново на земята. После ме нападна пак, готов да нанесе смъртоносния удар. Тута обаче ми беше спечелил ценно време. Бях успял да се изправя на крака и вече обмислях как да се защитя.