— Хей, какво става там? — чу се вик откъм входния тунел.
Бащата на Тута се извърна, търсейки с поглед натрапника, а аз се спуснах към ножа си. Шумът бе привлякъл вниманието на работник в театъра. С гневен крясък бащата на Тута изостави плана си да ме убие, обърна се към поваления пратеник и затършува да открие кесията му. Взе парите, сграбчи Тута, изправи клетото пребито момче на крака и го повлече към изхода точно когато театралният работник изскочи от тунела.
Новодошлият подхвана възмутено:
— Какво…
Очите му се ококориха обаче при вида на острието и той се прилепи към стената до седалките, разчиствайки пътя на крадеца и малкия му съучастник.
Приклекнах до пратеника, паднал пред сцената. Притиснах с пръсти слепоочието му и огледах туниката — мокра, почервеняла и разкъсана. Три рани. Дум-дум-дум.
По моя вина. Какъв глупак излязох!
Той изкашля кръв, очите му вече се изцъкляха. Сложих длан върху сърцето му — биеше, ала едва-едва. Пърхаше като ранена птица.
Щеше да умре тук — да умре зареди мен, но въпреки това трябваше да разбера. Опротивял на себе си, задето в последните му мигове мисля за своите нужди, се приведох и попитах:
— Кажи ми, моля те, какво гласеше съобщението?
Той изгуби свяст, ала преди това успя да ми прошепне каква вест е донесъл на татко.
И думите не ми говореха нищо.
14
Отметнах глава, усетил как у мен се надига силен гняв, примесен с отчаяние и омраза. Работникът ми изкрещя:
— Не мърдай! Ще извикам войниците!
Не възнамерявах да го послушам. Станах и на бегом изкачих стълбите между седалките. Стигнах до най-горния ред, хванах се за ръба на козирката и се покатерих върху покрива на театъра. Сниших се и огледах улиците на Завти от птичи поглед.
Сега градът не изглеждаше толкова оживен. Обширни райони тънеха в мрак; тепърва започваха да палят факлите. Стори ми се обаче, че виждам плячката си през две преки — забързани възрастен мъж и момче; мъжът накуцваше.
Изправих се, преценявайки разстоянието до плоския покрив на съседната сграда — магазин или къща. Беше далеч надолу, нямаше навес или нещо друго, за да омекоти падането, ако пропусна целта или скокът ми излезе възкъс.
Вдишах дълбоко, приклекнах, усетих как мускулите ми се изопват и скочих.
Успях; стъпалата ми намериха опора, инерцията ме отпрати напред към следващия покрив. Скачах от покрив на покрив; върху някои бяха застлани спални рогозки, но хората, слава богу, още не си бяха легнали. Тичах напред, държейки под око Тута и баща му.
Сърцето ми биеше като чук. Нямах представа какво ще правя, когато ги хвана. Тласкаше ме негодуванието срещу извършената несправедливост и необходимостта да поправя грешката, която бях допуснал.
Продължавах напред. Стигнахме покрайнините на града, където имаше повече къщи. Накрая се озовах пред непреодолима пропаст между покривите и слязох на улицата. Свих се зад каруца и зачаках. Изругах мислено. От тях нямаше и помен, но…
Излязох от укритието си и огледах земята. Да, ето — кървава диря. Последвах я и видях къде свършва. Тук се бяха спотаили.
Стоях пред къща като всички други по тихата улица. Капките кръв водеха право до вратата. Прокраднах се, докъдето посмях, и наострих слух. Зад прозореца се вихреше ожесточена разпра. Бащата на Тута ругаеше. Последва плесник. Чух как Тута извика от болка и стиснах зъби от гняв.
Какво да правя сега? Бащата на Тута щеше да си легне, разбира се. Все пак, ако не броим раната, обирът бе протекъл успешно. Не подозираше, че са го проследили, и беше пипнал парите.
Да можех да си ги върна…
Прокраднах се в сенките зад къщата, благодарен, че няма съседи да вдигнат тревога. И, разбира се, от стая в дъното чух как Тута слага баща си в леглото. Възрастният мъж мърмореше, после на висок глас заповяда да му донесе бира за болежките и мед за раната.
Добре. Пий, докато заспиш мъртвешки.
Прислоних се в най-тъмната част на задния двор, проправих си път през разпръснатите навсякъде тухли и седнах на стъпало да чакам, докато реша, че е безопасно.
Колко стоях там? Не поглеждах към звездите, за да разбера, както ме учеха. Но къщата беше стихнала, когато се прокраднах отпред. Извадих ножа от колана си — търсех успокоение от оръжие, което никога не бях използвал, подтикнат от гняв, но знаех, че е по-добре от нищо. С разтреперани ръце открехнах мрежестата врата и влязох вътре.
15
Предното помещение беше почти голо. Нямаше ги табуретките, възглавничките и килимите, които бях свикнал да виждам в къщите в Сива. Всъщност нямаше никакви домашни удобства. Върху единствената маса в стаята лежеше плоска глинена бутилка, а до нея — ръждясалата сабя, мъждукаща свещ и двете кесии с монети.