В стаята беше и Тута. Седеше в тъмното, облегнат на далечната стена, но когато влязох, се изправи бавно, позна ме и подвикна изненадан:
— Хей!
Аз се сепнах. За момент си помислих, че ще извика отново, ще вдигне тревога и баща му ще дотича. Все пак не бях сигурен докъде стига предаността му. Той обаче не гъкна. Стоеше като вкаменен. Приковали очи един в друг, се ослушвахме дали приглушеният възглас е събудил баща му. Лицето на Тута беше подуто и насинено; беше плакал. Нямаше и следа от напереното момче, което бях срещнал следобед. Мястото му беше заело уплашено, пребито дете.
От задната стая не се чу никакъв шум. Пристъпих до масата, взех двете кесии и ги прибрах в кожената чанта, провесена на колана ми. Щях да проуча дали пратеникът има семейство и да занеса парите. Реших да се върна на улицата, където го бях видял за пръв път, и да разпитам приятелите му.
Първо обаче трябваше да се измъкна от тази къща.
Тута ме наблюдаваше мълчаливо, докато прибирах парите. Лицето му беше открито, долната му устна трепереше. Знаех какво си мисли — питаше се какво ще стане, когато баща му се събуди, какъв бой ще отнесе.
— Хайде, тръгвай с мен — прошепнах.
Тута поклати глава и отстъпи към задната стена.
— Искаш да останеш тук ли? — просъсках. — Ще те убие, когато разбере, че съм взел парите.
— Тогава не ги вземай, уважаеми — примоли се Тута.
Поклатих глава.
— Съжалявам, момче. Половината са мои, другите — на пратеника. Ела с мен. По-рано ми каза, че живееш на улицата. Всеки живот е по-добър от живот с него.
— Ще ме открие.
— Тогава напусни града с мен.
В каква посока? Не бях сигурен, но нямах избор.
Настъпи тишина. Тута явно размишляваше.
— Как да съм сигурен, че не ме вкарваш в капан? — погледна ме косо. — В отплата за това, което ти сторих?
— Спаси ми живота. За това искам да се отплатя.
Той явно си промени мнението, кимна и тръгна към мен.
В същия момент се появи баща му.
Косата му стърчеше на всички страни, по крака му имаше засъхнала кръв. Изрева ядно и закуцука към Тута, без да обръща внимание на ножа в ръката ми.
— Крадеш ми парите, а? — изкрещя той, сграбчи Тута за кичура коса на тила като непослушно куче и го дръпна назад. — Как смееш!
— Не, татко, не — проплака Тута, но баща му го срита със здравия си крак.
После спря, сякаш изведнъж се сети за мен и най-вече за парите. Очите му се насочиха към масата. Видя, че кесиите липсват, и ме прониза с пламнал поглед. Преди да успея да помръдна, се спусна към мен.
Опитът ми да го отблъсна с ножа не сполучи, а и беше много по-тежък от мен. Блъсна ме, изкара ми въздуха и ме събори на плочника. Главата ми се стовари върху камъните и ушите ми писнаха оглушително. Окрилен от гнева, той ме притисна с крака към земята и пръстите на едната му ръка се сключиха около шията ми. По лицето ми пръснаха слюнки, през туниката ми се процеди кръв — разбрах, че е неговата, и някакво далечно кътче на ума ми се запита дали кръвта му няма да изтече и да се строполи безжизнен, преди да довърши започнатото.
Пръстите му стискаха. Напразно се опитах да поема глътка въздух. Завъртях глава и видях Тута да лежи неподвижен със затворени очи, замаян или безжизнен. Дланите ми се вкопчиха в грамадната мазолеста ръка, обвила гърлото ми. Помъчих се да разхлабя задушаващата хватка. Той се пресегна назад със свободната си ръка и заопипва масата, търсейки сабята.
Тогава зад него се раздвижи сянка. Зърнах силует. Не беше Тута. Нечия длан перна острието и го събори с тропот на пода. После видях да се вдига и да пада тухла. Секунда след като бащата на Тута осъзна, че са му отнели оръжието, тухлата се строши в главата му. Той подбели очи, отпусна пръсти и се стовари на една страна.
В мъждивата светлина на догарящата свещ видях за пръв път своя спасител.
Беше Ая.
16
— Богове!
Ая коленичи и обгърна лицето ми с длани. Погледнахме се. Забелязах и у нея отпечатъка от дългото пътуване през пустинята от Сива до Завти. Сплетената й коса бе сплъстена и мръсна, лицето — изцапано.
Целунахме се, но нямаше време за дълги приветствия и за обяснения. Бащата на Тута простена и се опита да пролази. Ая ме дръпна да се изправя и ме повлече към вратата. Спрях я.
— Тута! — извиках. — Това е последният ти шанс. Идваш ли с нас?