Този път не се наложи да го подтиквам повече. Хукна след нас и тримата се втурнахме по улицата. Стъпките ни отекваха в тишината.
— Как дойде тук? — попитах Ая, докато тичахме.
— Както и ти. На кон. Всъщност конете ни са в една и съща конюшня под грижите на млад мъж, който си спомни за теб и познава него — посочи Тута. — Срещу скромно заплащане ми обясни как да го намеря.
— Кучи син! — възкликна Тута, но веднага сбърчи разкаян чело, забелязал яростните ни погледи.
— Не предполагах, че ще открия и двама ви — добави Ая. — Но кой би се оплакал?
— Не и аз — каза Тута. — Трябва обаче веднага да вземем конете ви и да изчезваме оттук. Татко знае къде са конюшните, уважаеми. Ще те пипне, ако останеш.
Докато оседлавахме конете, конярят и Тута се наблюдаваха смръщени. На Тута несъмнено му се искаше да си каже мнението, но се въздържа. И бездруго не се бавихме много. Препуснахме и не след дълго оставихме зад гърба си и Завти, и бащата на Тута, от когото засега нямаше и следа.
Пътувахме два часа. Тута яздеше с Ая, вкопчен като удавник в нея. Призори най-сетне спряхме да запалим огън и да сготвим рибата, която Ая беше купила или измолила от рибар край брега на Нил.
Докато Тута стъкваше огъня, двамата с Ая се отдалечихме да поговорим. Крачехме като войници, изтощени от битката, подпирахме се един друг и най-сетне седнахме тежко на пясъка. Ая намести удобно глава на привичното място върху рамото ми и вперихме погледи в Тута, който редеше пъргаво подпалките. Слънцето стопляше гърбовете ни и известно време се чуваше само пращенето на кремъка. Пустинята бе необичайно стихнала, сякаш сме единствените трима души на света.
— Защо тръгна? — попита Ая.
— Трябва да намеря татко. Да му покажа, че…
— Не, друго имах предвид. Защо замина така?
Замълчах, усетил как чувството за вина изплува на повърхността.
— Не знаех дали ще мога да тръгна другояче — рекох най-сетне. — Не знаех дали ще имам сили да се разделя с теб.
— Е, гледай да не се повтаря. Никога не заминавай, без да се сбогуваш с мен.
— Прости ми — помолих я.
Тя кимна.
— Разказвай сега. Разкажи ми всичко — настоя.
Подхванах историята от самото начало — от посещението в къщата на Рабия — и завърших с нейната поява в дома на Тута. Не пропуснах нищо.
— Баща ти е получил такова съобщение? — попита Ая, когато приключих. — „Ела веднага на обичайното място. Майката. Боим се, че Орденът се събира“.
— Да.
— Майката… Тайно място за срещи. Говори ли ти нещо?
— Не.
— А Орденът?
Поклатих глава.
— Не си ли подочул нещо като малък?
— Не.
За момент онемях. Разбрах колко жалък е резултатът от всичките ми усилия — на два пъти се разминах на косъм със смъртта, а пратеникът, невинен човек, умря заради моята неопитност и неспособност.
— И сега просто не знам какво да правя — признах. — Не знам откъде да започна, къде да отида.
Вдъхващи увереност ръце ме обгърнаха.
— Щеше да знаеш — каза Ая, — ако беше доизслушал Рабия. Разказала ти е за Кхенса, но обясни ли ти какво се е случило след нападението на Мена?
— Не. Кажи ми ти.
— Загинал един жрец, нали? Помниш ли?
— Да. Смътно.
— Е, не умрял при нападението. — Тя замълча. — Искам да кажа… умрял, но не при нападението. Нубийците го убили на другия ден. По молба на баща ти, защото жрецът работел за Мена, давал му сведения.
Спомних си как отидох до лагера на нубийците — по-точно там, където се намираше лагерът им — и не открих никого.
— Повече не видях Кхенса. Затова ли е напуснала Сива?
— Нубийците били изпратени на мисия. Отново от баща ти. Възложил им задача да проследят Мена и хората му и да ги спрат веднъж завинаги. Според Рабия Кхенса пораснала и станала водач на отряда. Всяла хаос сред шайката, но още не е довършила започнатото. Мена и неколцина негови приближени са живи.
— И Рабия смята, че съобщението е било свързано с него? — попитах.
Не я виждах, но усетих как Ая разкриви лице.
— Така каза. Да.
— Ти не си сигурна?
— Не съм. Може би Рабия ни изпраща там, където иска.
— Иска да се щураме из пустинята ли? Без никаква представа какво да правим?
— Това не е съвсем вярно. Имаме представа, но и тази информация си пропуснал благодарение на среднощното бягство. Рабия предлага да отидем в Тива, да открием Кхенса и да я помолим за подкрепа.
— Извини ме, но идеята да следвам съветите на Рабия не ме блазни. Досега не ми помогнаха много.
— Наистина ли мислиш така?
Подвоумих се.