— Не — признах. — Може би не. Все пак идеята да ме последваш е нейна, нали?
— Тогава ще се нахраним, ще поспим и утре тръгваме към Тива — каза Ая.
— Поне е някакъв план — кимнах. — Проблемът е, че не знаем нищо за Тива. Виж какво се случи, когато отидох в Завти по същия начин.
— Мога да помогна, уважаеми — обади се Тута.
Не бяхме чули как приближава. Сега стоеше пред нас. Зад него огънят гореше и танцуващите оранжеви пламъци бяха обагрени в цвета на изгряващото медно-червено слънце.
— Познаваш Тива ли? — попита Ая; личеше си, че го преценява наново в светлината на всичко, което й бях разказал.
— Там живеят мама и сестра ми — отговори той и от благоприличие все пак ме погледна смутено.
— Значи наистина имаш майка и сестра? — повдигнах вежди.
— В историята ми имаше истина — каза Тута. — В Тива прекарах първите десет лета от живота си. Там ми харесваше, но татко си създаде врагове сред върхушката и се наложи да избягаме в Завти. Той биеше мама редовно и жестоко както мен и сестра ми. Ясно ти е също, уважаеми, че пиеше много.
— Не съм изненадан — казах.
— Къщата ни наистина изгоря. Татко се напи и събори фенер. Това беше последната капка за мама. Взе сестра ми и се върна в Тива.
— А ти?
Отговорът на Тута беше тъжна усмивка.
— Преданост може би — сви устни той.
— Ела с нас в Тива, ако искаш — рече Ая. — Ще се радваме да си ни спътник. Ще докажеш колко си полезен, когато стигнем там.
— Непременно, уважаема.
Сготвихме рибата, после легнахме да поспим. Двамата с Ая — сгушени един до друг върху пясъка, Тута — недалеч от нас, докато знойното слънце ни събуди. Изморени, поехме към Тива. В ума ми се въртяха последните думи на пратеника.
Какво значеха? Какво беше Орденът?
17
— Орденът ни смята за отживелица, която не представлява заплаха. Какво става, Хемон? — попита гневно Сабу.
Старецът сви ядно устни. Някога той би отвърнал с подобаваща ярост на Сабу, но макар и все още достолепен, Хемон се беше променил — мускулите се бяха превърнали в жили, възрастта го бе притъпила и гръмогласните разпри не го влечаха.
— Учителят ти благодари за всеотдайната помощ — намеси се Сабестет, оставяйки чаша гореща отвара от рожков пред Сабу, който едва сдържа обзелото го раздразнение.
Беше изпълнил волята на Хемон и Сабестет. Отпътува за Хевену, където откри, че стопанството на Емсаф има нови собственици. Настоящите стопани го посрещнаха с боязън не без основание — беше мръсен, изтощен и с освирепял поглед; освен това току-що бе разбрал как е настъпила промяната — съпругата и синът на Емсаф били намерени убити.
Емсаф не беше близък познайник на Сабу, но бе негов съратник; макар да не бяха поддържали връзка в настоящето, миналото и бъдещето им бяха неотделимо преплетени. Сабу винаги бе смятал, че някой ден двамата ще се сражават рамо до рамо, за да възстановят стария, правилния порядък в Египет.
Странно колко лесно може да бъде заличена подобна желязна увереност.
— Как са били убити? — попита той.
— С нож, така казват. — Новите собственици не бяха виждали телата, разбира се. — Нямаме нищо общо със смъртта им.
— Разбирам.
Съпрузите очевидно бяха нервни. В Сива Сабу закриляше хора като тях и се ненавиждаше, че ги плаши. Усмивките му обаче никак не ги успокояваха. Единствената възможност бе да научи бързо каквото е необходимо и да ги остави на мира.
— Но не са открили труп на мъж? — попита той.
Увериха го, че не са.
— А вещите на семейството?
Повечето били погребани с тях, както повелява традицията. Останалото прибрали, не че можело да се използва, но все пак. В случай че дойде приятел или роднина. С радост щели да му дадат сандъка, за да прегледа скътаното.
Така и стана.
Нямаше медальон. Заобиколните въпроси също потвърдиха, че подобна вещ не е погребана с майката и сина.
Сабу пое по обратния път към дома на Хемон в Джерти. Почти не спря, докато не видя града да се появява на хоризонта. В центъра му се издигаше гранитната колона на фараон Усеркаф. Недалеч се намираше храма на Монту — бога на войната, който в гнева си се превръщал в бял бик с черно лице.
Много уместно.
Хемон го прие в дома си.
— Мислиш, че ни преследват ли? — попита Сабу.
Старейшината кимна.
— Няма друго обяснение.
— Тогава ще се бием.
— Ще се бием… — Хемон не довърши; обърна се към Сабестет.
На свой ред Сабестет впи белезникав, невиждащ поглед в Сабу.
— Учителят се пита кои воини ще застанат до нас в тази битка. Назови имената им.