Навремето Теотимос бе главна движеща сила и вдъхновител на онези, които се трудеха най-усърдно да осъществят предназначението на Ордена. В същата тази библиотека се пазеха преписи на великите му речи и на легендарните дискусии, в които бе участвал. Наистина велик мъж. Ужас за враговете.
На Рая му се искаше да го е познавал по онова време, когато е седял сред най-изтъкнатите мислители и стратези на Ордена. Не му харесваше какво изпитва към сегашния Теотимос; той му напомняше твърде натрапчиво какво го чака, ако живее дълго. Не му допадаше и презрението, надигащо се у него, щом го зърне — както сега, когато сълзящите старчески очи най-сетне го разпознаха и Теотимос му отправи обичайния си поздрав:
— Здравей, приятелю.
Прошарената му коса беше дълга, а гъстата брада беше провиснала и сплъстена. Разкри два реда разядени зъби, когато се усмихна, както винаги с надеждата да върнат топлотата на приветствието му. Нищо подобно. Рая успя да прикрие отвращението от немарливостта на учения, скътвайки я мислено при другите основания да го презира.
— Теотимос, какво те води в библиотеката по никое време? — попита той.
— Възложиха ми задача. — Очите на Теотимос се върнаха към свитъците пред него.
Пръстите му затанцуваха по пергамента. Рая не се изненада, че „му е възложена задача“. Член на Ордена, по-високопоставен и от двама им, имаше навик да товари Теотимос с досадни и незначителни задачи. Целта беше да се използва научната вещина на стареца, докато уменията на Рая като тактик прашясваха пренебрегнати.
— Каква задача, Теотимос? — попита Рая с прикрита въздишка.
— Как да кажа… един вид преценка — отговори Теотимос, приведе се над ръкописа с присвити очи, а дланта му служеше като линия. — Аха! — възкликна.
— Какво?
Теотимос му махна да се приближи.
— Виж това.
Рая се надвеси над него. Някои свитъци бяха на гръцки — познато писмо — и доколкото схващаше, говореха главно за Тива. Други бяха изписани с непознати букви.
Каза го на Теотимос и той уподоби добронамерено изцъкване с език.
— Това е секх шат — посочи свитъка. — Старо демотично писмо. Не съм и очаквал кутре като теб да го знае.
— И какво привлече вниманието ти, ако смея да попитам?
Старецът се изкиска.
„Поне го развеселявам през последните му години — рече си Рая. — За друго май не съм от полза.“
— Тази дума тук — посочи Теотимос. — Знаеш ли какво пише?
— Боя се, че не. Но пък може би ще ми кажеш, преди да изгубя всякакво желание за живот.
Теотимос вдигна глава с присвити очи, искрящи от стари тайни и внезапна, смущаваща бистрота. Усмихна се бавно и Рая овладя порива да отстъпи крачка назад.
— Пише „меджай“.
19
Няколко седмици след откритието на Теотимос Рая се събуди в александрийски бордей. Мислите се подредиха бавно в замаяната му глава. Плати си таксата и се върна вкъщи да крои планове — сложни кроежи, които преди всичко щяха да му осигурят изкачване в йерархията на Ордена възможно най-гладко и експедитивно.
Първата му работа бе да намери преводач.
Не, не първата. Преди нея имаше друга, която щеше да му достави огромно задоволство.
После, когато основите на плана му бяха положени, той си събра багажа, сбогува се със съпругата си и с двете си дъщери и напусна Александрия с лодка под наем, която се понесе по надиплената лазурна река към Фаюм.
Слезе близо до мястото, накъдето се бе запътил, купи кон и препусна към дома на мъжа, когото наричаха Бион — убиеца на хора.
Почуди се дали старият му другар все още обрамчва очите си с каял.
И дали тези очи са мъртви както преди.
Къщата на Бион в края на Черната пустиня, близо до Фаюм, се намираше сред няколко разпръснати постройки, образуващи невзрачно селище. Малката падина, където се гушеха, им придаваше вид на сгради, потъващи полека в земята, а вятърът имаше навик да вдига пясъчни пелени и да ги запраща по стените им. Природата беше враждебна и пастирите, подслонили се тук, благоразумно прекарваха повечето си време надалеч. Точно така му харесваше. И затова се изненада, когато на връщане от кладенеца видя кон, завързан пред къщата. Над хълбоците му беше преметнато знамето на Царските мечоносци — махайрофори.
Бион спря.
„Тук е значи — помисли си той. — Дошъл е да си поиска дължимото.“
Никой друг освен Рая не би го потърсил на това място.
Извади ножа си — за всеки случай — уви кожената връв около китката си и влезе вътре.