— Каза, че Теомитос не е бил в състояние да дочете ръкописа. Кой го замести?
— Преводач. Наех студент от библиотеката.
Глупак. Бион отпусна ръка под масата, пръстите му обхванаха дръжката на камата.
— Добре ще е да поговоря с преводача.
23
Бион се вмъкна в къщата, качи се на покрива и свари историка Рашиди и съпругата му, заспали върху рогозки под звездите.
Поогледа ги, обмисляйки възможностите. Обичайното щеше да свърши работа. Те бяха най-обикновени хора, лесно щеше да ги сплаши, за да получи своето. Преметна през рамо шала си, извади кама и я притисна в гърлото на Рашиди; запуши му устатата със свободата си ръка и го раздруса, за да го събуди.
След секунди бяха вътре. Бион посочи на Рашиди да седне върху купчина възглавници и се настани до него. Сенките в стаята му придаваха още по-зловещ вид; обвити в мрак, чертите му се равняваха на хиляди заплахи.
Рашиди беше вцепенен от ужас, умът му беше изпразнен от всякаква разумна мисъл, устата — пресъхнала. Бе съсредоточен единствено върху ножа в ръката на Бион. Най-сетне си върна дар-словото:
— Какво искаш?
— Разкажи ми за меджаите.
— Ами… такова нещо няма — избърбори Рашиди. — Вече не. Не съществуват от стотици години.
— Но ти знаеш за тях — настоя с равен глас Бион. — Изучавал си меджаите, тези… — сви рамене — закрилници, войни на Старото царство. Да или не?
— Да.
— Виждал ли си скоро някакви документи?
Рашиди отмести очи. Преглътна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от пращенето на догарящата свещ.
— Виждам документи всеки ден. Това ми е работата.
Бион се приведе напред.
— Знаеш какво имам предвид. Виждал ли си наскоро нещо ново? Интересно може би? Снощи говорих с един преводач. Спомена, че срещнал трудности и се допитал до теб. Вярно ли е?
— Не — отрече Рашиди.
Излъга, разбира се. Преводачът бе обяснил най-подробно какво е разкрил ръкописът. Засега обаче Бион реши да подходи различно.
— Смята се, че меджаите са изчезнали преди векове. Но не са, нали?
— Все още има застъпници на идеите им.
Бион вдигна ръка да го прекъсне.
— Не говоря за тях, а за истинските меджаи. На които неотдавна си изпратил съобщение?
Рашиди се сви назад, сякаш да се скрие на безопасно място; тих стон се изтръгна от гърлото му в потвърждение на единствения възможен отговор.
Когато Рашиди му даде необходимата информация, убиецът го притисна към стената и заби камата през лявото му око в мозъка; остави тялото да се свлече на пода и избърса острието в косата на жертвата си.
Огледа помийната яма — оказа се твърде малка, за да побере труповете. Зад къщата откри закрит двор, използван като кухня, и зехтин във високи делви. Реши, че това ще му свърши работа.
Качи се отново на покрива, където съпругата на Рашиди спеше непробудно под звездите. Беше дал празно обещание на Рашиди, разбира се; облекчението на жертвата обаче при мисълта, че съпругата му ще остане невредима, го подтикна да предостави сведения, които иначе вероятно щеше да премълчи. Бион знаеше колко лековерни са хората, когато ги заблуждават, че ще пощадят близките им.
Надвеси се над нея и тя се събуди мигновено от допира на дланта, притиснала устата й. Очите й се разшириха, когато острието се заби дълбоко; клепачът на здравото й око изпърха и тя умря.
Бион изтегли тялото до ръба на покрива и го хвърли в двора. Слезе долу и замъкна двата трупа в кухнята, поля ги със зехтин и ги подпали. Изчака да се увери, че телата и всичко край тях гори както трябва, после се прокрадна в сенките и се върна в жилището си.
Събра си багажа и се подготви да тръгне още щом се развидели.
Качи се на покрива, погледна към града и видя пушека в далечината. Тревогата за пожар отекна из улиците и настана суматоха. Бион легна и потъна в спокоен сън. Вече знаеше накъде да се отправи.
24
Хвърляйки поглед назад, признавам с чувство на вина, че когато Тута се върна и каза „Открих я“, първо си помислих за Кхенса.
Не бе открил нея. Но беше намерил къде да се приютим — при майка му и сестра му. Семейството се беше събрало отново.
Когато прекосявахме улиците и пазарите, за пореден път ме връхлетяха гледките и звуците на големия град. Слънцето грееше над главите ни — еднакво ярко и над процъфтяващия Завти и над Тива, която сякаш винаги щеше да носи белезите от кръвопролитията. Въображението ли ме подвеждаше обаче, или хората наистина изглеждаха по-дрипави и мрачни отколкото в Завти? Едно беше сигурно — тук се откроявахме по-малко, и тримата парцаливи и мръсни от пътя.