Отидохме в бедняшкия квартал със схлупени къщурки и постоянна миризма — от реката или от канавките по улиците.
— Това са хората, за които ти разказах — посочи ни Тута на майка си, когато влязохме в дома му.
Отвън къщичката приличаше на всички други наоколо, но вътре блестеше от чистота, а осезаемото присъствие на майчина любов се долавяше още от прага като слънчево сияние.
Майката на Тута беше едра, достолепна жена с широка усмивка и живи очи, със същите шеговити искрици, каквито озаряваха погледа на Тута. До нея стоеше момиченце — може би петгодишно, наглед твърде голямо да търси убежище сред полите на майка си, ако човек не знае какво е видяло, когато баща му е бил тук. Детето ни наблюдаваше с предпазливо любопитство, но без страх. Тута застана до тях. Гледайки ги тримата заедно, никой не би предположил, че имат нещо общо с насилника в Завти; макар да имаха вид на най-обикновено семейство обаче, по-проницателните биха забелязали белезите, издаващи, че тези хора са загърбили мрака и злощастието в търсене на по-добра участ.
— Аз съм Байек, син на Сабу от Сива — представих се в отговор на мълчаливата подкана от страна на Тута.
— Аз съм Ая от Александрия и Сива.
Майката на Тута кимна сериозно и се представи на свой ред.
— Аз съм Ими, а дъщеря ми се казва Кия. — После ме погледна и добави: — Благодаря ти, че си спасил сина ми. Спасил си го от онзи ужасен човек.
Усмихнах се на Ая и бързо уточних, че не съм единствен спасител. Докато описвах накратко как е бил приспан бащата на Тута — разбрахме, че се казва Панеб — майката насочи изпитателен поглед към Ая.
Завърших с думите:
— Бог Упуат, закрилникът на Завти, ни събра заедно и сега се надявам боговете на Тива да ни помогнат също тъй великодушно.
— Чух, че търсите стара приятелка от Сива. Нубийка, която живее в града с хора от своето племе, нали?
— Да — отговорихме едновременно и Ими кимна решително.
— Тогава ще ни гостувате, докато ги откриете. Ако някой е в състояние да ги намери, това е Тута. Умението му да се сближава със съмнителни особи несъмнено ще му бъде от полза.
Хвърли шеговито укорителен поглед към сина си, който отвърна с нещо средно между изчервяване и усмивка.
— Съветвам ви обаче да посетите и Храма на Карнак. Вярвам, че жрицата може да ви помогне. Дали ще успеете да говорите с нея обаче, е друг въпрос.
Повдигнах вежди. Ими си пое дълбоко дъх и продължи с глас, в който се долавяше тревожна нотка:
— Както сигурно сте забелязали, Тива е посърнала. Гърците бяха немилостиви към нас — и досега е така. Сред местните има много завист и омерзение. Имайте го предвид, когато ходите из града.
На другия ден Тута се сбогува с нас, очевидно нетърпелив да се запознае с потайностите на Тива. Преди да тръгне, ни упъти как да стигнем до храма.
— Жрицата е мъдра и загадъчна, така чух. Сигурен съм, че точно вие можете да я убедите да помогне.
При тези думи той ни се усмихна широко и ни остави да проучваме Тива. Поехме бавно, за да почувстваме атмосферата на този странен, грохнал град и на хората, които живеят в него. Както от пръв поглед, и сега ни изненада безцветието. Беше ясно, че някога Тива е греела в ярки багри. Виждахме спомена за тях по боядисани колони, стълбове и стени. Времето, слънцето и немарата обаче си бяха казали думата. Избледнялата, олющена боя, красяща барелефите и основите на колоните, беше тъжна останка от други, по-благодатни дни.
Само природата беше несломена. Цветовете в Тива идваха от зеленината и от мяркащата се тук-там сияйна вода. Жителите на града обаче изглеждаха овехтели както сградите.
— Забелязваш ли нещо? — попита Ая, докато крачехме по улиците.
— Какво?
— Ими е права. — Тя сниши глас. — Усеща се напрежение.
— Имаш предвид това ли? — Посочих драсканиците на латински и гръцки по околните стени — хули, които придаваха още по-окаян вид на мястото.
— Не само… — Ая разтри пръсти, все едно опитва качеството на билки. — Носи се по въздуха. Сякаш целият град е настръхнал.
Минавахме, разбира се, край гърци, сподиряни от египетски прислужници; видяхме и гръцки благородник с антураж от египетски телохранители, който или не забелязваше явното неодобрение на съгражданите си, или му беше все едно.
Най-сетне стигнахме Алеята на сфинксовете и опалени от слънцето минахме между грамадните черни котки, подредени от двете страни на пътя към Храма на Карнак. Омаяни от гледката, поспряхме пред обширния храмов комплекс. Както навсякъде другаде светилищата, площадите и закритите дворове бяха виждали по-добри дни, ала въпреки това бяха празник за окото. Колоните бяха два пъти по-високи от всички, които бяхме виждали досега в Тива, и три пъти по-широки; барелефите — още по-изкусни и прелестни.