Това не ги спираше. Единственият неподкупен държавник, опитал се да ги спре, се беше провалил и после го бе застигнала загадъчна смърт. Никакви мерки не предотвратяваха набезите на Мена и на каквито и мъчения да подлагаха подчинените му, никой не разкриваше кой е и къде живее. Всички се страхуваха от него.
Бях малък, може би на десет, когато Мена и разбойниците му извършваха най-много набези. Отначало те бяха просто история, легенда. Съществуваха като тема за разговор между родителите ми и в резултат — като плод на въображението ми нощем в леглото, преди да заспя.
Научих, че бандата се подвизава из северните околии. Нападали пирамиди, разбира се, но и разпростирали мрежата си. Именно заради иманяри като Мена архитектите на фараоните започнали да добавят в гробниците им повече клопки и задънени проходи — предупреждение към грабителите на вещи, предвидени за отвъдния живот на мъртвите. Сега обаче дори богатите, положени в обширни тайни подземия, издялани в скалите, не бяха в безопасност. Любимите жертви на Мена бяха всъщност не най-богатите, а заможните, започващи пътуването към отвъдното в некрополи край селищата. Точно тях набелязваше безмилостният иманяр.
Имаше метод. Хората му се представяха за търговци и разпъваха шатри на удобно място край целта, но не прекалено близо. От там завързваха запознанства с местните, подкупваха старейшини и проучваха гробниците — къде се намират проходите и поставените клопки.
Методите му се променяха в зависимост от набелязаната плячка, но обикновено той нахълтваше и разграбваше всичко. Така крадците успяваха да избягат бързо и по-късно, в безопасните си леговища, да отделят златото от дрънкулките.
Заради това, разбира се, Мена бе попаднал в полезрението на баща ми, който — като закрилник на Сива — проучваше кога шайката му е наблизо.
А точно през онези дни те бяха много близо.
6
Рабия не си беше вкъщи. Седнах отпред да чакам, отброявайки с раздразнение всяка отминала секунда. Най-сетне я видях да върви бавно по пътеката към входната врата с кошница плодове от пазара.
— Питах се дали ще те видя днес — каза тя и ме подмина, без да си губи времето за топли приветствия.
Последвах я без покана, изчаках да си свали мантията и да остави кошницата, после сведох глава пред нея, а тя ме изучава предълго с поглед, скръстила ръце.
Малко по-възрастна от мама, Рабия й приличаше по нрав — и двете не си мереха думите. „Пряма съм и в това няма нищо лошо“, казваше мама, когато татко я упрекваше за хапливия й език. Двете умееха да внушават чувството, че виждат през теб.
В момента се чувствах точно така.
— Виждам решимост — отбеляза Рабия, щом огледът най-после приключи. — Харесва ми. Така е редно да говори кръвта на закрилника на Сива. Може би се надяваш временно да наденеш мантията, докато баща ти го няма?
— Може би — отвърнах предпазливо, чудейки се накъде бие.
— Как мислиш? Близо ли си до целта? — попита тя с непроницаемо лице и притворени очи.
— Научих много от него за изкуството на оцеляването и сражението.
— Оцеляване — повтори Рабия. — Не го ли усвои от нубийката?
Когато бях дете, край града лагеруваха нубийци. Сприятелих се с Кхенса, която беше по-малка от мен, но ме научи да ловувам и да слагам капани. По-късно разбрах, че Кхенса ми е преподала уроците по молба на майка ми, която смяташе нубийците за най-вещи в тези дела.
— Да — кимнах. — Но когато нубийците си тръгнаха, татко започна да ме обучава. Само той можеше да ме научи как да се сражавам и да защитавам града.
— Разбира се — съгласи се Рабия. — И докъде е стигнало обучението ти?
Тя впи очи в мен. Имах чувството, че вижда и чете мислите ми, защото беше вярно, че по незнайна причина напредвах бавно, а татко преподаваше уменията си неохотно. Рабия и мама го притискаха да ме учи, но нещо от рода на „Още не си готов, Байек“ предхождаше всяка стъпка.
Да, разбирах, че обучението ще продължи години — „цял живот, Байек“ беше друга реплика, която чувах често — но въпреки това имах усещането, че от шестгодишен, когато татко се зае с мен, досега — а вече съм на петнайсет — не съм отбелязал почти никакъв напредък.
Рабия явно мислеше същото.
— Кажи ми, трябваше ли според теб да се подготвяш по-усърдно?
Сведох глава.
— Да — признах.
— Ясно като бял ден — усмихна се тя. — И защо ли баща ти не те е превел по целия път? Защо обучението ти е толкова далеч от завършека?