Ая се пооживи при споменаването на великия град.
— Родителите ми живеят там, в Александрия — каза тя и остави радостта от мисълта за тях да отмие стаената тревога. — Прекарах първите си години там, преди да дойда при леля.
„Но ти сигурно го знаеш“ — рече си. И наистина той кимна — по-скоро потвърждавайки известен факт, отколкото нехайно, като човек, чул нещо ново.
— Някой ден искам да се върна там — добави тя.
Той не продума. Не задълбочи темата с въпроси.
— Е, аз пък не искам — отвърна. — Доволен съм, че този живот е зад гърба ми.
— Различни сме, ти и аз — отбеляза Ая и невъзмутимото му изражение я удиви, защото забележката й несъмнено бе прекосила опасна граница.
— Различни сме наистина. Освен в едно важно отношение.
— Така ли? Какво е то? — попита предпазливо тя.
Не й хареса изразът, който зърна в очите му. Сякаш зад тях се разстилаше пустота. Празно пространство.
— Помниш ли как през онзи ден в оазиса ме похвали какъв умел стрелец съм и посочи, че лъкът ми изглежда нов?
— Да.
— Излъгах, че съм бил най-добрият стрелец в отряда.
Очите й се стрелнаха към вратата. Почуди се дали да хукне натам, преди той да я спре.
— Въпросът, предполагам, е защо си решил да излъжеш? — попита тя.
Той прехапа устни.
— Не бях добър стрелец. Командирът ми, Рая, често ми се присмиваше.
— Срамуваше ли се?
— Не е нещо, с което един мечоносец би се гордял.
Сърцето й се сви — той знаеше, че тя знае. Сега думите им бяха ножове и всеки момент можеше да се пролее кръв. Все пак Ая не трепна. Ако искаше да я нарани, вече щеше да го е сторил.
Беше схванала правилно. Пазеше я като примамка.
— Точно затова, мисля — продължи той, — от смущение, суета, не разкрих истината.
— Няма нищо срамно в това — каза тя, все още двоумейки се накъде водят думите му.
Всъщност нямаше значение. Стига да говори, няма да се опита да я убие. Ако говори, някой отвън би могъл да го чуе и да разбере.
— Никой не би те съдил, камо ли аз. Появата ти тогава бе добре дошла за мен.
— Не мисля, че се нуждаеше от помощ. Видях, че си умел боец. Запитах се къде си усвоила тези умения…
— Моят… — Тя замълча. — Моят приятел Байек настояваше да мога да се защитавам по време на пътуването. Той ме научи.
— Приложи отлично уроците. И къде е той сега… този Байек?
— Задал си същия въпрос на Нефру. Знаеш отговора. Защо питаш и мен?
Той разпери ръце, сякаш не може да даде категоричен отговор. Подсмихна се с празни очи. Пестеливо признание, че всеки от тях е разкрил заблудите на другия. На Ая й се стори, че съзира мимолетно уважение, но отказа да повярва, че то значи нещо. Мъжът убиваше, защото можеше. Другите му чувства бяха маловажни. При възможност щеше да убие Байек, после да убие нея и вероятно Нефру, Херит и Ахмозе, за да не оставя нищо на случайността. Беше готова да говори с него до свършека на света, само и само да предотврати това.
— Спомена, че имаме нещо общо… — подхвърли тя.
Той кимна.
— Забеляза, че лъкът ми е нов. И това е общото помежду ни, Ая. Аз също съм наблюдателен.
Очите й не се откъснаха от него, макар мислено да преценяваше разстоянието до вратата. Тежестта на табуретката, върху която седеше. Колко бързо ще успее да я хвърли по него, за да спечели време.
— Защо имам чувството, че целиш нещо?
— Вярно е.
Тя преглътна и мислено си вдъхна кураж. Скри искрицата надежда под страха. Той искаше да говори. Ако е необходимо, тя щеше да говори до деня, когато слънцето пропусне да изгрее.
— Хайде, кажи ми. От самото начало намекваш нещо. Какво си забелязал, та искаш толкова много да го споделиш с мен?
— Добре — кимна той. — Ще ти кажа.
Прикова я с поглед, тъмните очи я пронизваха, минаваха през нея…
67
Яздех — по-бързо отколкото дръзвах преди, пришпорвах кобилата напред, все напред, с обещания за вода и овес, и всякакви конски удоволствия каквито й душа иска, ако ме отнесе до Сива навреме.
Падна нощ, но продължих да препускам в смъртен страх, че кобилата ще се препъне и ще се сгромоляса, запращайки ни на земята.
И ако това се случи, чия щеше да е вината? На клетото животно, изтощено и разпенено, принудено да галопира в тъмницата на гаснещия ден, ала непоколебимо изпълняващо волята на новия си собственик, макар той да се отнася толкова сурово с него? Или на ездача? Мъж, тласкан от безумно отчаяние да стигне до целта?
Знаех отговора на този въпрос.