И после най-сетне зърнах лунната пътека върху водата сред оазиса край Сива. Забих пети в хълбоците на кобилата, за сетен път обещавайки й всякакви награди, и…
Тя падна. Предните й крака се подгънаха — от изтощение или препънати от грапавина по пътя — и двамата се стоварихме на земята. За момент останах проснат, стенейки. После се преобърнах, проверих дали не съм си счупил ръка или крак, опипах се за рани. За огромно облекчение се оказах невредим. Бях изцедил силите й, но тя ме бе довела до града. Можех да пробягам последните метри.
— Благодаря ти, благодаря — прошепнах.
Грабнах лъка и сабята и поех по пътеката, опасваща оазиса. Над мен се издигаше възвишението, откъдето крепостта и храмовете на Сива ме наблюдаваха царствено. Втурнах се към тях с натежали ръце и крака, ала изпълнен с решимост.
Нямаше време да си представям завръщането. Единствената ми мисъл бе за Ая, тичах към нейната къща. Задъхан, прекосявах познатите улици, по които никога не бях прелитал толкова целеустремен.
Ето я най-сетне — къщата на леля й. Последно я бях видял в нощта, когато напуснах Сива. Гледката ме запрати назад във времето, ала не бях в настроение да се унасям в спомени. Сега ми беше нужна ясна мисъл — нали това ми набиваше в главата татко? Бъди предпазлив. Мисли. Планирай.
Оттеглих се в сенките на отсрещните къщи, за да си поема дъх. Огледах дома на Херит. Стори ми се по-неугледен отпреди. Опипах сабята, докоснах дръжката на ножа, черпейки сили от присъствието им. После се втурнах напред. Спрях пред вратата, ослушах се. Какво ли очаквах да чуя? Не знам. Така или иначе не чух нищо. Къщата обаче изглеждаше обитаема. Пред входа бе спусната мрежа, драперии закриваха прозорците. Нямаше заден вход. Трябваше да вляза през предния, независимо дали ми харесва. Вдъхнах дълбоко и се проврях вътре.
Тъмнина. Тишина.
Озърнах се и забелязах нещо — върху масата имаше две чаши. Вдигнах ги, бяха влажни — явно използвани скоро. Долових мирис на… вино? Ая и леля й може би бяха пили от чашите. Херит може би се бе излекувала. Възможно ли бе убиецът още да не е дошъл? Или търговецът да е сгрешил?
Насочих вниманието си към нишата за спане — беше само една, спомних си, вероятно Ая я делеше с леля си. Поколебах се за момент какво да направя. Неловко щеше да е да ме хванат да надничам; но пък там беше Ая, за която копнеех от месеци. Ая, за която ме болеше сърцето.
Поех си дълбоко дъх и надзърнах зад стената.
Нямаше никого.
Погледнах пак. Нищо.
Вълнението ми бе заменено от мрачно предчувствие. Ая е била тук, но я няма сега. Къде е?
Хрумна ми нещо и бързо се върнах на улицата. Вече не се стараех толкова да не вдигам шум. В съседство живееше най-добрата приятелка на Херит — Нефру. Едва ли щеше да е очарована, че я събуждам, но пък обстоятелствата го налагаха. Понечих да вляза и в същия момент чух гласове. Познати гласове — Нефру, Херит… и Ая.
Забравих всякакви обноски и благоприличие. Забравих, предполагам, и убиеца, и желанието да отмъстя за татко. Всъщност, когато чух този глас, единствената ми мисъл бе за нея. Името й се изтръгна с вик от устата ми. Влетях в дома на Нефру — да, доста странна поява, но ми беше все едно. Исках само да я видя и гледката, която ме посрещна, бе по-ценна за мен от водата, храната и въздуха. Ая се изправи от стола с разширени очи и смаяно лице, което бързо промени израза си в отражение на моите чувства — нещо, което мога да опиша само като радост.
Чух как Нефру казва:
— Богове! Той дойде, дете!
Чух как Херит й приглася, ала гласовете им бяха само далечен шум. С Ая се втурнахме един към друг като вода, събираща се над браздата, оставена от преминаващ кораб.
— Толкова ми липсваше — отрони тя между целувките.
Обгърнала лицето ми с длани, ме обсипваше с целувки и приемаше моите. Зад нас Нефру и Херит ахкаха и възклицаваха „младежка любов“, „сладки гълъбчета“, все едно сме деца, разменящи си свенливо първи ласки, а не мъж и жена, чиято раздяла, осъзнах сега, е била малка смърт.
— Мислех, че вече никога няма да те видя — прошепнах.
Леко ироничната усмивка, която толкова добре познавах, се върна.
— Рабия ми каза, че несъмнено ще те видя отново — отвърна Ая.
— Де да можех да кажа същото. Страхувах се, че си мъртва.
Тя поклати глава.
— Не, жива съм. Къде е баща ти?
Въпросът й ме отрезви.
— Той ни откри, Ая — отвърнах със свито от болка сърце. — Мъжът, който ни преследваше. Нападна ни.
— Сабу е мъртъв? — промълви тя с пребледняло лице. — Байек, толкова съжалявам…
Хванах раменете й.
— Тук ли е той?