Ая замръзна. Сви ръце в юмруци, несъзнателно заставайки така, както се бяхме обучавали — готова за битка. И аз разбрах.
— Да — отговори тихо тя.
Нефру додаде иззад нея:
— Този мъж е опасен, нали, Байек?
Не откъснах очи от Ая.
— По-опасен отколкото можеш да си представиш, Нефру. Решен да убие и мен, и всеки мой близък. Веднага трябва да разбера къде е.
Изражението в очите на Ая обаче ми каза всичко. Не беше необходимо Нефру да ми отговаря.
— Беше в моята къща — обади се Херит. — Казва се Бион. В един безумен миг отворих уста да попитам Ая дали е добре. Дали не се е случило нещо. Ала поне външно тя изглеждаше добре. Не беше я докоснал. Чакаше мен. Аз бях неговата плячка.
— Къде е сега? Щом не е тук…
— Не съм сигурна — подхвана Ая. — Не… Байек, мисля, че може да е…
Кръвната линия, помислих си внезапно.
— Богове! Мама! — възкликнах, отдръпвайки се от Ая. След миг вече бях на улицата, следван от нея.
— Байек, спри! — извика тя. — Няма да я убие, ако не си там!
— Трябва да побързам — извиках в отговор, без да забавям крачка.
— Знам. Но той не ме уби, каза, че ще те чака. — Едва не се препънах при тези думи и тя успя да ме настигне. — И няма да се изправиш сам срещу него.
Видях през прозорците и вратите край нас да надничат лица. Нямах обаче нито време, нито желание да заговоря по-тихо заради тях.
— Не познаваш този мъж, както аз го познавам.
— Ще се изненадаш…
— Той се е научил да…
— Да стреля отлично с лък, знам. Казах ти, че говорих с него. — Тя замълча, после повтори: — Идвам с теб.
Имаше право, разбира се. Татко и аз, двама меджаи, не бяхме успели да се справим с Бион. В цяла Сива имаше само един човек, тренирал усърдно колкото мен — Ая. Нямахме план, но да сме заедно двамата щеше да е достатъчно. Внезапно ми стана ясно — намерението да тръгна без нея беше нелепо.
Погледнахме се. Тичахме един до друг и въпреки опасността тя се усмихваше. Знаеше, че съм взел правилното решение.
— Чакай ме тук! — нареди и се втурна обратно към къщата на леля си.
След минута се върна при мен, вече със сабята. Закопча препаските на китките си в движение, докато се изкачвахме по хълма към моя дом.
Години наред копнеех да видя мама, а се оказа, че съм довел смъртта до прага й. Ако закъснея, щях ли да си простя? Знаех отговора, когато с Ая спряхме на крачки от родния ми дом. Истината бе, че навремето той ми се струваше застрашителен, може би чисто и просто защото там беше татко. И все пак бе моят дом. Сега обаче беше различно. Когато с Ая се спогледахме, питайки се какво ни чака, къщата ме изпълни с усещане не за дом, а за бойно поле.
През годините, докато се учехме заедно, с Ая бяхме изградили безмълвна връзка и сега я използвахме — посочих й безшумно да се прокрадне и да влезе през задния вход. Аз тръгнах към предния с биещо като чук сърце.
Къщата ни имаше по-солидна врата от всички други в града. Побутнах я, припомняйки си от детските бягства, че скърца. Не можех да направя нищо обаче. Сега времето бе от първостепенно значение. Ако Бион беше тук, трябваше да вляза, и то незабавно.
Неподготвен ли действах въпреки предупрежденията на татко? Вероятно, но този път не бях сам. Този път Ая бе с мен.
68
Дълбоко в себе си, предполагам, се надявах отново да влетя вътре и да открия къщата празна както у Херит. Исках да спра убиеца, но по-силно исках майка ми да е в безопасност.
Старият ми дом изглеждаше както го помнех — какъвто винаги е бил. Не знам какво точно очаквах да видя, ала ме посрещна той — Бион. Ездачът, боецът, мъжът, убил баща ми, а сега преследващ мен.
Сега обаче той ми се видя променен. Последния път, когато го бях видял, Бион нанасяше на татко смъртоносен удар със сабята; сам той окървавен и ранен тежко, ала тържествуващ и с горда осанка.
Сега изглеждаше съвсем различно. Седеше на ниско столче, взрян в скута си. Поне това си помислих, че прави, докато не забелязах сребристия метал в дланта му — малко острие, кама. Сабята бе втъкната в колана му — моята бе в ръката ми, ала тревогата за мама ме възпря да нападна мигновено, да се възползвам от предимството си. Огледах стаята, за да се уверя, че тя не е тук.
Той долови присъствието ми. Разбира се. Освен мен и него в помещението нямаше никого; всеки шум в празното пространство отекваше като съборена ваза. Изражението му обаче не се промени, нищо не издаваше, че е усетил появата ми. Бяхме само той, камата и у мен — надигаща се отмъстителна ярост и решимост, че съм дошъл тук да залича неправдата, сторена край брега на Нил.