— Какво намеква? — попитах Ая, без да откъсвам поглед от Бион.
— Съсредоточи се върху належащото — отвърна тя, възвърнала спокойствието си. — Не съм крила нищо от теб, Байек. Не му позволявай да те разсейва — добави, прозряла тактиката на убиеца.
— Тя носи детето ти — рече Бион и се хвърли към мен.
Думите му наистина оказаха въздействие — забиха се в мен като юмрук. Чух стъписаното ахване на Ая. Ала успях да отблъсна нападението и противникът ни изгуби предимството, което се надяваше да използва. Позволих си да се усмихна, осъзнал, че везните са се наклонили в моя полза. Дали предполагаше, че ще ме изненада и обезсили с откровението, че Ая носи моето дете? Все едно. Планът му пропадна. Тъкмо обратното — почувствах се окрилен, по-уверен. Обнадежден. Надявах се да е истина. Дори сега да е само тактика, по-късно да стане истина. Биех се за нещо повече от меджаите и татко. Нападнах го още по-ожесточен. Ая — също.
И точно както бях погледнал към татко тогава, край брега на Нил, и бях видял надвисналата смърт, сега я съзрях да витае край Бион. Защитаваше се отчаяно, движенията му бяха по-хаотични. Лицето му беше бледо, по челото му лъщеше пот. Беше преценил грешно. Това, което бе смятал за слабост, се беше оказало сила.
Той обаче беше воин, убиец, устремен към целта. Поражението просто не присъстваше в речника му. И затова бе опасен.
Сякаш да придаде форма на мислите ми, той предприе светкавичен ход. Ая се бе приближила прекалено, вероятно окуражена от развитието на схватката, и с лъжливо движение Бион скочи към нея, сграбчи я и я притисна до себе си.
И с този единствен ход преобърна битката. Сега държеше в плен Ая, опрял камата в гърлото й, и предвкусваше победата.
69
Замръзнах. Чух вик „Не!“ и осъзнах, че се е изтръгнал от моята уста. Ая се беше напрегнала с повдигната брадичка, острието се притискаше в основата на шията й. Забелязах как сабята й се повдига бавно — разбрах какъв удар смята да нанесе и ледени тръпки пропълзяха по гърба ми. Успееше ли да забие сабята през двама им под правилен ъгъл, може би щеше да оцелее. Или не. Очите му ме наблюдаваха над рамото й, студени, безжалостни и изпълнени с бездънна болка — причинена и получена. В нейните имаше любов и решимост. Не искаше, но щеше да го стори.
Ръката му се напрегна, готова да прокара острието през гърлото й. Сабята й се повдигна още малко, опасно близо до целта. Дланта ми посегна към ножа — безсмислено, безполезно движение…
Очите на Бион се разшириха, устата зейна. Дланта му, стиснала дръжката на сабята, се отпусна и в следващия миг острието изтрополи върху каменния под. Втурнах се напред да прегърна Ая. Убиецът залитна, Ая си пое шумно дъх и се обърна назад. Видях ножа, забит в гърба на Бион — и мама, застанала зад него с все още вдигната ръка.
— Кажи на съпруга ми, че аз те изпращам — рече тя и проследи с отмъстителен поглед как убиецът се свлича на колене и се килва на една страна върху плочника с въздишка, прелюдия към смъртта.
Нажеженият въздух в стаята сякаш се укроти; опасността се бе разнесла. Гневът на мама пламтеше — свиреп и ярък. Спомних си нощта, когато бе убила хората на Мена. За да защити семейството си. За момент не ми се вярваше, че битката е приключила, ала беше — врагът лежеше победен в нозете ни. Краката му подритваха леко. Устните му оформяха думи. Видях го как ме търси с очи и вдигнах ножа, готов да го довърша.
— Внимавай, Байек — предупреди ме Ая.
Кимнах и пристъпих предпазливо към Бион. Приклекнах до него. Ая застана до мен и двамата се взряхме в убиеца, чийто край наближаваше. Погледът му издаваше, че е приел поражението, може би дори с облекчение. Съзрях и странно любопитство, сякаш се пита какво следва оттук нататък. Точно преди да поеме към отвъдното обаче, той прошепна дрезгаво:
— Поздравления, меджай.
— Ще има ли още убийства?
От устата му вече изтичаше кръв. Всяка дума бе усилие.
— Нае ме човек на име Рая. В Александрия е. Избиваше меджаите, използваше мен, за да се издигне в Ордена. Само той знае за съществуването ми. Менторът му открил ръкописи, издаващи плановете на Братството ви. Рая наредил да го убият. Използвай тази информация както решиш.
— Знае ли къде съм? — попитах.
Очите на Бион се насочиха към Ая, после отново към мен. Устата му се отвори. Почудих се дали се кани да поиска прошка за злощастията, които е причинил, ала осъзнах, че това не беше в природата му. Природата му бе да убива. Щеше да отнесе демоните си в отвъдното.
Това и направи. Бион, убиецът, преследвал ни дълги години, затвори очи, пое си последен дъх и всички изпитахме безграничен покой.