— Винаги съм бил готов. По-силно от всичко исках да вървя по стъпките му.
Рабия повдигна вежди със сериозно изражение. Втренчи се изпитателно в мен, после ме прониза с поредния всезнаещ поглед, който владееше толкова добре.
— Така ли? И как показваше това желание? Как възнамеряваше да съвместиш двата си живота — приятелството с Ая и бъдещето си на закрилник на Сива? Ами нейното желание да се върне в Александрия? Какво предприе, за да убедиш баща си, че си най-подходящият човек да го наследи? Че ще останеш в Сива, каквото и да се случи?
— Надявах се…
— Надежди! — Тя се засмя. — Не е достатъчно. Друго?
Пристъпих от крак на крак, разбрал, че предстои битка без юмруци и оръжие.
— Бях предан син.
Тя забели очи и изсумтя. И този отговор не я задоволи.
— Не стига! Друго?
Поклатих глава.
— Добре де, ами какво направи той, за да се увери, че съм достоен за Сива?
— Измъчват го съмнения, Байек — отвърна Рабия със строг, чужд глас. — Съмнения за теб, за пътя му, посветен на острието, и за живота, който ти е предначертан. Има нужда от сигурност. Все пак ти самият убеден ли си, че искаш да го следваш?
Въздъхнах.
— Какво? — попита остро тя.
— Ая ми каза същото.
Изражението на Рабия се промени, но съзрях одобрение. Почудих се какво ли мисли за мечтата на Ая и за моята и как си представя сблъсъка им някой ден.
— Как отговори?
— Казах й, че съм сигурен.
— Обаче тогава баща ти е бил в Сива. А сега?
Ако Ая замине за Александрия — въпросът остана неизречен.
— И тогава, и сега отговорът ми е същият.
Гласът ми прозвуча решително, стоях с изправен гръб и погледът ми не трепна. Това вече не беше детска мечта. Не мислех, че мога да оползотворя другояче живота си.
— Той трябваше да го чуе. Може би щеше да промени мнението си. — Рабия тръсна раздразнено глава и повтори думи, които бях чувал майка ми да изрича: — Нямаше да е зле двамата да бяхте сблъскали глави.
Опрях юмрук в гърдите си.
— Значи не е видял какво има тук.
— Или е видял твърде много — каза просто Рабия.
Не очаквах да чуя това. Стъписах се. Ако беше битка, в онзи миг тя щеше да спечели победата. Бях свикнал обаче да споря с Ая по исторически и философски теми, когато тя споделяше знанията си с мен.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— Съмнения, съмнения — повтори уклончиво Рабия. — Може би видното е било твърде важно за него. И затова не е забелязал лъвското ти сърце.
Погледнах я остро.
— Но ти го виждаш?
Тя кимна.
— Да. В теб виждам да съзрява закрилник.
— Тогава защо той не е могъл?
— Може би е виждал само своя син. И нищо друго.
— Защо тръгна? — попитах, сменяйки темата; навярно сега беше моментът да я издебна от засада. — Има ли нещо общо с Мена?
Рабия се замисли; устните й помръдваха, сякаш чисти парченца от фурмата, полепнали по зъбите й.
— Всъщност не знам.
— Видях те да говориш с него. Шепнеше ти нещо. Каза ти какво са му съобщили, нали?
Тя поклати глава; личеше си, че е недоволна.
— Нищо подобно. Каза само, че е опасно да науча.
Захлупих лице с длани.
— Какво правя тук тогава? Веднага трябва да тръгна след пратеника!
— След пратеника ли?
— Единствен той може да ни каже какво гласи съобщението.
Рабия вдигна ръка с ненадейна широка усмивка въпреки тревогата в очите й.
— Чакай. Не е толкова лесно да прегазиш реката. Да не мислиш, че аз ще давам обяснения на майка ти?
Двете с мама често бяха съюзници, но когато имаха разногласие… носеха се слухове, разказвани шепнешком, за епичните им словесни двубои.
— Трябва да ти кажа и друго. През онази нощ…
— Не, стига толкова. Тръгвам! Ще изгладиш нещата с мама, нали?
Рабия ме погледна, повдигна вежди и се подсмихна сухо.
— Да се надяваме.
7
— Не, никъде няма да ходи!
Сложила ръце на кръста, мама поглеждаше с почервеняло лице ту към мен, ту към Рабия. Двете жени бяха приятелки отдавна, но в момента дружбата им не значеше много.
— Сабу го е обучил. Нубийците са го научили да оцелява — настоя Рабия; стоеше, сплела длани зад гърба си, и се стараеше да запази спокойствие.
— Обучението му не е приключило. Нали така твърдеше Сабу?