Выбрать главу

Произход

ДжесикаКори

На Бен.

Завинаги.

Глава 1

Създадена съм в джунглата — момиче, изплетено от цветя и плът. Казват, че в деня, в който съм се родила, чичо Паоло ме притиснал към бялата си лабораторна престилка и прошепнал: „Тя е перфектна“. Шестнайсет години по-късно все още повтарят тази дума. Всеки ден я чувам от учените или от пазачите, от майка ми или леля Бриджит. Перфектна.

Казват и други неща. Че няма други като мен поне засега. Че съм върхът на човешката раса, богиня, родена в човешка плът. Ти си безсмъртна, Пиа, и си перфектна, казват.

Но докато следвам чичо Паоло към лабораторията, връзките на обувките ми се влачат в калта и в ръцете си стискам борещо се врабче, в никакъв случай не се чувствам перфектна.

Отвъд двора джунглата е по-неспокойна от друг път. Вятърът, леко ухаещ на орхидеи, се носи през памуковите дървета и палмите и сякаш търси нещо, което е загубил. Въздухът е така влажен, че по кожата ми и по прошарената коса на чичо Паоло почти магически се появяват капчици вода. Докато преминаваме през градината, натежалите от цветове страстничета и хеликонии леко докосват краката ми и покриват обувките ми с роса. Водата е навсякъде, както всеки друг ден в дъждовната гора. Но днес ми се струва по-студена, по-малко освежаваща и по-агресивна.

Днес е ден за тест. Наричат ги тестовете на Уикам и са само веднъж на няколко месеца, понякога изненадващо — както днес. Когато тази сутрин се събудих в спалнята си със стъклени стени, очаквах обичайното — да рецитирам списъците на родовете и видовете пред чичо Антонио, да сравнявам различни водорасли под микроскоп с чичо Джейкъб и после може би дълго да плувам в басейна. Вместо това дойде майка ми и ми съобщи, че чичо Паоло е решил да проведем тест. После излезе и ме остави да се приготвя набързо. Дори нямах време да си завържа връзките на обувките.

И ето ме тук, преди да са минали и десет минути.

Птичето в ръцете ми се бори неуморно, драска дланите ми с мъничките си нокти и кълве пръстите ми с човка. Не успява да постигне нищо. Ноктите му са достатъчно остри, за да пробият кожа — но не и моята. Може би затова чичо Паоло ми каза аз да нося врабчето, вместо да го вземе той.

Кожата ми може и да е неразрушима, но я усещам три пъти по-тясна и с всички сили се мъча да дишам спокойно. Сърцето ми тупти по-трескаво и от сърцето на птичето.

Ден за тест.

Последният ми тест преди четири месеца не включваше живо животно и въпреки това беше труден. От мен се искаше да наблюдавам петима различни хора — готвачът Жак, портиерът Кларънс и други служители, които не бяха учени. Трябваше да изчисля дали допринасят повече за благоденствието на Литъл Кейм, отколкото струва прехраната, заплащането и издръжката им. Бях ужасена, че заключенията ми могат да причинят нечие уволнение. Не уволниха никого, но чичо Паоло каза на перачката леля Ненин да си помисли колко време прекарва в дрямка и колко — в пране. Попитах чичо Паоло какво ще покаже тестът и той отговори, че ще покаже дали преценката ми е достатъчно безпристрастна, за да мога да правя рационални научни наблюдения. Но все още не съм сигурна дали леля Ненин ще ми прости за доклада, независимо дали е научно наблюдение, или не.

Поглеждам към врабчето и се чудя какво го очаква. За момент волята и пръстите ми отслабват съвсем леко, но достатъчно, така че то се освобождава и се издига във въздуха. Подсилените ми рефлекси вземат решението преди мозъка — ръката ми го достига, затваря се около него и го изтегля обратно за един миг.

— Всичко наред ли е? — пита чичо Паоло, без да се обърне.

— Да, добре е. — Ясно ми е, че знае какво се е случило току-що. Той винаги знае. Но знае и че никога не бих била толкова непокорна, че да реша да пусна на свобода избрания от него екземпляр.

Извинявай. Това бих искала да кажа на птичето.

Но само го хващам по-здраво.

В Литъл Кейм има две лабораторни сгради. Пристигаме в лаборатории Б, по-малката сграда, и майка ми ни чака вътре. Тя е облякла своята безупречна бяла престилка и слага латексови ръкавици. Те изплющяват около китките й.

— Всичко готово ли е, Силвия? — пита чичо Паоло.

Тя кима и тръгва пред нас. Преминаваме врата след врата. Накрая спираме пред малка, рядко използвана лаборатория близо до старото крило, което е било унищожено от пожар преди години. Вратата на изгорялата зала е заключена и от ръждата по дръжката й познавам, че не е отваряна много отдавна.