— Добро утро — казвам му аз и поглеждам към стъклената клетка в ъгъла. Дебелият сънлив плъх вътре вдига нос към мен. — Добро утро, Рузвелт.
— Добро утро, Пиа — усмихва се Чичо Паоло и аз заемам мястото си на масата. — Откри ли нещо хубаво в доставката?
— „Скитълс“. — Залюлявам крака напред-назад и го наблюдавам, докато той си води бележки.
— А, да. — Той изважда стетоскоп и започва да ми мери пулса. — Не съм ял „Скитълс“ от години. Ще трябва да си взема.
— Късно е. Вече си ги заплюх — те са за партито ми.
— Партито — повтаря чичо Паоло. — Все още замисляш своя приказен бал, а? Отвори.
Отварям уста и той я попива с памучен тампон.
— Не е приказен бал, а истинско парти, като тези, които се правят в градовете.
— А ти какво знаеш за градовете?
— Четох за тях в речника — „урбанизирана площ, където живеят и работят голям брой хора“ — цитирам. Той само изсумтява, докато слага пробата от слюнката ми на стъклото на микроскопа. После, само за да видя как ще реагира, допълвам: — Знам, че Манаус е град.
Чичо Паоло изпуска памучния тампон.
— По дяволите. Отвори отново, трябва да взема друга проба.
Чудя се дали това „по дяволите“ е заради изгубената проба от слюнката ми или заради точното ми предположение.
— Значи е град!
— Пиа… — Той слага втората проба върху метална табличка и започва да си сваля скърцащите латексови ръкавици. — Никога не споменавай Манаус отново, ясно?
— Защо?
Ръцете му замръзват с наполовина свалени ръкавици и той няколко пъти си поема дъх отсечено, преди да ми отговори.
— Казвал съм ти много пъти, Пиа. Навън е опасно. Онези хора няма да те разберат. Ще ги уплашиш с това, което притежаваш, и те бързо ще започнат да ревнуват. Не можеш да умреш, но това не означава, че те не могат да ти сторят нещо лошо.
— Онези хора… — повтарям бавно.
— Да, онези навън. Те не виждат нещата като нас, Пиа. Те ще те затворят в кутия и никога няма да те пуснат, разбираш ли?
Кимам, като си мисля за врабчето в наелектризираната клетка и си представям, че съм на негово място. Потръпвам.
— Не споменавай Манаус повече — набляга той с тона, който обикновено пази за дните на тестовете, но лицето му омеква. Той хваща ръката ми. — Тук си в безопасност. Засега това е твоето място. Един ден, Пиа, ти ще видиш света. Не се съмнявай в това. Но докато светът не е готов да види теб, се опасявам, че трябва да се задоволиш с Литъл Кейм.
— Добре — отвръщам покорно.
Той се усмихва и стисва ръката ми.
— Аз бях тук в деня, когато се роди, нали знаеш. Бях първият, който те държа в ръце. Аз избрах името ти.
— Така ли? — Никога досега не го беше споменавал.
— Да. Пиа, защото означава благоговейна и точно това изпитах, когато те видях.
Очите му, приковани в моите, са топли и сериозни. Осъзнавам, че се усмихвам.
Останалата част от прегледа минава както винаги. Не отнема много време. Толкова съм свикнала с прегледа, че мога да го правя и сама. Сърдечен пулс, проба от слюнката, очи, уши и нос, проверка, проверка, проверка и готово.
Чичо Паоло се отказа от кръвните проби преди години — независимо от какъв материал са направени иглите и независимо колко силно натиска с тях, просто нищо не може да пробие кожата ми.
— Приключихме, Пиа. Отивай да работиш върху партито си или каквото имаш да правиш.
— Трябва да си полея орхидеите.
Той кима и свършва още няколко дреболии из лабораторията, преди да си тръгне.
Едва съм поляла първото цвете, когато чувам стъпки и се обръщам да видя какво е забравил чичо Паоло. Но не е той. Доктор Непохватка е.
— Ти какво искаш? — питам я.
Тя вдига изненадано вежди. Червени са като косата й.
— Защо не се успокоиш? Искам само да си поприказваме. Така и не се запознахме като хората онзи ден.
Прекрасно. Обръщам се отново към орхидеите си.
— Здравей. Приятно ми е да се запознаем.
— „Приятно ми е да се запознаем“ — отвръща ми тя със същия равен тон. — Небеса, дете, поне ми дай шанс, преди да решиш, че съм ти враг. Хайде, дай да ти помогна.
Тя се опитва да ми вземе лейката, при което я преобръща и намокря целите ми обувки.
— Опа! — казва тя, докато аз гледам надолу, а доктор Непохватка търси кърпа и ми я подава. Попивам водата и прехапвам език, за да не кажа нещо обидно, за което после ще съжалявам. Доктор Непохватка сяда върху масата за опити и се оглежда наоколо.
— Ужасни снимки — казва тя, докато разглежда портретите ми по стените.