— Точно така. Днес е кулминацията на всичко това, на всички тестове. Заради твоето отлично представяне и безупречни резултати, знаем, че ти си напълно способна и подходяща за задачата.
Не. Само това не… Със сигурност има друг начин…
Чичо Паоло си поема дълбоко въздух.
— Тя е смесването на катализатора и елизиума. Задача, която се пада на теб — нашата най-голяма надежда и нашето най-висше постижение.
Полазват ме тръпки по врата от начина, по който изрича думата „катализатор“.
— Ела, Пиа.
Тръгвам с него към завесата в ъгъла, а останалите учени ме следват. Чичо Паоло хваща завесата. Тя е на бели и сини шарки, като одеялата, които използваме за пикниците, които си правим в двора при специален повод.
— Катализаторът — казва чичо Паоло и дръпва завесата.
В малка бяла роба, простряна в безсъзнание на металната маса за прегледи, лежи Ейми.
Глава 31
— Добре ли си? — пита чичо Паоло.
Другите мърморят зад гърба ми: „Казах ви, че не е готова…“, „Прекалено много искаме от едно момиче…“, „По дяволите, Паоло, трябваше да ни послушаш…“
Той им изсъсква да запазят тишина.
— Пиа, знаеш какво трябва да направиш. Това е единственият начин. За благото на вида ни, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата.
Казвал ми е и преди тези думи — за котето.
Започва да ми се повдига, а гръдният ми кош сякаш е стиснат в менгеме. Майка ми ме прегръща през раменете.
— Бъди силна заради нас, Пиа. Бъди силна заради мен. Заради себе си — подтиква ме тя.
— Хайде, Пиа — окуражава ме чичо Джейкъб. — Можеш да го направиш. Всички ние сме го правили. Необходимо е.
— Той е прав — добавя чичо Паоло и чичо Сергей промърморва нещо в съгласие. Чичо Харуто запазва мълчание и усещам как тъмните му очи сякаш пронизват гърба ми.
Моята съдба да нося смърт. Моето кърваво наследство. Към тялото на Ейми са прикачени електроди, чрез които на екран с монотонни бипкания се отчита сърдечната й дейност. Вкарали са пластмасова тръбичка във вената от вътрешната страна на лакътя й и през нея към окачена на кука найлонова банка тече тънка струя кръв. Ръката й виси от масата за опити. Виждам три яркочервени капки кръв на пода — трябва да са паднали, когато са й слагали тръбичката.
Ръката на Ейми потръпва. Дали другите забелязват? Събужда ли се? Как е попаднала тук? Отвлекли ли са я?
После я виждам, точно когато отвън проехтява мощен гръм, от който прозорецът подрънква.
На плота на мивката, захвърлена и забравена от екипа Имортис, лежи огърлица с малка каменна птичка.
Моята огърлица.
Автоматично посягам към врата си. Гол е. Трябва да е паднала снощи, вероятно докато Капукири ми разказваше легендата… и Ейми я е намерила.
И е дошла до Литъл Кейм, за да ми я върне.
Умът ми препуска и сглобява пъзела. Ейо ми беше разказал за Ай’оа, които напуснали селото, когато учените им обещали да ги заведат в градовете и да ги возят на самолети. За Ай’оа, които обърнали гръб на своите хора и никога не се върнали.
Още лъжи, и то лъжи, завършили със смърт.
Значи тази сутрин някой е излязъл от Литъл Кейм. Кой? Чичо Тимоти? Обикалял е около комплекса, навлязъл е в джунглата… и дори не му се е наложило да ходи до Ай’оа. Затварям очи и си представям как е протекло всичко. Ейми бързо върви сред дърветата с огърлицата в ръце, а маймунката й я следва. Чичо Тимоти или който е бил спира и осъзнава, че работата му току-що се е улеснила, защото пред него се е появила една Ай’оа, разхождаща се съвсем сама из джунглата. Беззащитно дете, нищо повече. Лесна плячка.
Ужасът ме обгръща като студен, зъл вятър и ме пронизва от главата до краката. Нищо несъзнаващата Ейми, тръгнала на такава благородна, деликатна мисия и заловена от чудовища.
Заради мен. Всичко това е заради мен. От началото до края, дългият списък от имена и смърт, започващ още от 1902 година, безброй унищожени животи… всичко е заради мен.
Олюлявам се и чичо Харуто се напряга, вероятно усещайки, че съм на път да припадна. Но не го правя. Оставам на крака, защото истината, с която се сблъсквам е толкова ужасяваща, толкова унищожителна, че не мога да си позволя лукса да припадна.
Заслужавам да изстрадам тази истина.
Думите, които леля Хариет изрече само преди минути, препускат из мозъка ми: Не биха могли да вкарват обекти през цялото време — някой отвън би забелязал.
Освен ако обектите изобщо не идват от външния свят — защото учените си имат цяло село нищо неподозиращи жертви тук, в Амазония — Ай’оа. Моите Ай’оа. Някъде дълбоко в сърцето ми пламва огън.