Погледите ни се срещат. Неговите очи са разширени от ужас, а моите са обезумели и пламтящи.
— Приключих с теб, доктор Паоло Доминго Алвес. Приключих с всички вас. Приключих с Литъл Кейм, доктор Фолк и елизиума, и с проклетата си съдба! — Стъпвам върху строшеното стъкло и го стривам на прах с пета. — И знаете ли какво? Избирам хаоса. Избирам регреса. Избирам деволюцията, гибелта, слабостта, избирам емоцията и своето сърце! Защото ако това — посочвам към Ейми — според вас е да бъдеш истински човек, то тогава аз не искам да бъда човек. И със сигурност не искам да бъда вечен човек. По дяволите вашето безсмъртие. По дяволите проклетите ви идеали и съдба. Вървете по дяволите!
Разтърсвана от гняв, се обръщам и тръгвам към Ейми с намерението да махна тръбичката от ръката й и да я занеса обратно при Ай’оа.
Но успявам да направя само три крачки и чичо Джейкъб и чичо Харуто внезапно ме хващат за ръцете и ме задържат, а чичо Сергей ми хваща главата изотзад, за да не мога да ги ухапя. Съпротивлявам се, но е безсмислено. Имам непробиваема кожа, изострени като на ястреб сетива и никога няма да умра — но ми липсва физическа сила. Искам да крещя от безсилие.
Чичо Паоло поклаща глава и въздъхва.
— Жалко, Пиа. Жалко, че се провалихме с теб. Съжалявам, че въпреки всичките ни надежди и най-добри намерения, ти проявяваш същата глупост и слепота като хора, които са далеч, далеч под твоето ниво.
Той бръква в джоба на лабораторната си престилка и вади оттам същата спринцовка, като тази, която счупих. Ужасена, усещам как сърцето ми забавя ритъма си и ме заболява.
— Надявах се, че няма да стане по този начин, но добрият учен винаги е подготвен. — Той леко натиска спринцовката и от нея пръсват няколко капки елизиум.
Точно тогава забелязвам металната количка до левия ми лакът. На нея има три табли, на всяка от които са подредени стъклени мензури.
— Мислех, че съм те научил на това още преди години — говори чичо Паоло, — помниш ли? Разбира се, че помниш. Твоята памет, за разлика от днешното ти решение, е перфектна.
Той застава от другата страна на Ейми, за да може да ме наблюдава над тялото й. Очите му са приковани в мен и не забелязва, че миглите й се повдигат, очите й се отварят и главата й се обръща. Погледът й попада на мен и въпреки объркването, изписано на лицето й, тя успява да ме разпознае.
— Пиа? — прошепва.
Пъхам крак под количката и я събарям. Стъклените мензури се разлитат на всички страни и се чупят в стените и тавана. Всички се навеждат и чичо Харуто изкрещява. Мисля, че в окото му е влязло парченце стъкло. Той пада напред и се блъсва в масата. Размахва ръка, закача тръбичката в ръката на Ейми и я освобождава. Кръвта потича от нея като сироп от бутилка.
За миг настъпва пълен хаос — достатъчно, за да се освободя и да грабна спринцовката от ръцете на чичо Паоло. Със светкавично бързи движения свалям Ейми от масата, издърпвам я към вратата и отделям част от секундата, за да си взема огърлицата. Когато Джейкъб и Харуто ме улавят изотзад, започвам да мушкам слепешком със спринцовката и те моментално отстъпват от иглата. Вдигам я нагоре заплашително и избутвам с едно рамо Ейми. Обувките ми оставят алена диря по искрящо белите плочки.
— Спри, Пиа! — заповядва Паоло, удря се в падналата метална количка и стъпва на изпочупените мензури. Изкрещява и отскача — надявам се, че стъклата са му пробили подметките. С Ейми сме почти до изхода.
Отварям вратата, избутвам Ейми в коридора и я затръшвам зад нас. Тя е в безсъзнание, но от устата й се отронва лек стон. Разтърсвам я, но това не я разбужда. Оставям я да се свлече на пода и се оглеждам.
На стената има стелаж с чаршафи и лабораторни престилки. Хващам го с две ръце и го повдигам. Удря се в пода със силен трясък. В същия момент огромна гръмотевица разтърсва сградата и флуоресцентните лампи над нас една по една угасват.
Явно генераторите са били ударени. На Кларънс ще му трябват поне пет минути да възстанови захранването. Хайде, Пиа, не пропилявай този шанс… Избутвам стелажа при вратата. Няма да ги задържи за дълго, но може би ще ги забави достатъчно.
Ейми се е отпуснала до стената със затворени очи и бледа кожа. Ръката й продължава да кърви. Когато чичо Харуто изскубна тръбичката от нея, раната се разшири, а това, че влачих Ейми по пода, само влоши нещата. Различавам в мрака лепкава алена следа, идваща откъм вратата на лабораторията. Колко кръв е загубила?
Започвам да ровя из припасите, които паднаха от стелажа, когато го съборих, и намирам марля и бинт. Тръгвам към Ейми, но пръстите ми докосват нещо стъклено, което се търкаля по пода. Грабвам го с надеждата, че е някакъв вид антибиотик, който мога да сложа върху раната. Напрягам очи да прочета етикета в тъмното, и стискам ръката на Ейми, за да намаля кръвотечението. От някакъв отворен прозорец в коридора проблясва светкавица и очите ми прочитат етикета на стъкленицата.