Е13.
Е13. Спомням си птичката в електрическата клетка, изчерпаната й енергия, действието на серума…
Побързай, Пиа!
Махам капачето на стъкленицата със зъби; нямам с какво да направя инжекция и нямам представа кога ще й подейства, но времето й изтича. Слагам стъкленицата между устните й и изпразвам половината от съдържанието в гърлото й. Въздишам облекчено, когато Ейми преглъща. После поставям марлята на ръката й и я увивам с бинта — три, четири, пет пъти.
Ейми отваря очи. При проблясването на следващата светкавица виждам, че зениците й са се свили до мънички точици.
— Пиа! — Тя сяда, а цялото й тяло трепери. — Какво стана? Къде съм? Защо е толкова тъмно?
— Хвани ме за ръка. Знам, че си уплашена, но трябва да бягаш!
Преди дори да довърша, вече е на крака и се движи енергично по коридора, като ме дърпа след себе си. Движенията й са бързи и резки, точно както на птичката под въздействието на Е13. Поздравления, чичо Паоло, серумът ти действа перфектно.
Навън хора викат и бягат във всички посоки, като се мъчат да възстановят електричеството. Остават само минути преди Кларънс да включи аварийните генератори и тогава няма да ни остане възможност да избягаме.
Не се опитвам да се крия. Дъждът и бъркотията вършат достатъчна работа. Тръгваме към оградата, обръщам се и виждам, че Паоло и останалите са успели да излязат. Забелязват ни много скоро.
— Върви — изсъсквам, — бягай колкото можеш по-бързо! Ейми, към оградата!
— Пиа, донесох ти огърлицата — казва тя. — Беше я изпуснала.
— Всичко е наред, Ейми. В мен е.
— Добре. Защото тя има много специално значение — изкрещява през рамо — и ако я изгубиш, ще е ужасно. Пиа… — Тя спира да тича и поглежда назад. — Те ни преследват. Защо ни преследват?
Хващам я за ръка и двете тичаме покрай оградата. Мъча се да запазя дистанцията между нас и учените. Трябва да я накарам да продължи да говори, за да я отвлека от преследвачите.
— Какво специално има в огърлицата, Ейми? Кажи ми. — На петдесетина метра от нас са и ни настигат. Опитвам се да тичам по-бързо, но дори и с пришпорващия я серум Ейми има къси крака и не може да поддържа по-бързо темпо.
— Тя е наш символ — казва тя. — Когато момче от племето я даде на момиче от друго племе, това означава, че докато я носи, тя принадлежи на него и на Ай’оа.
— Продължавай да тичаш, Ейми! — Сега сме зад менажерията. Хвърлям поглед назад и виждам, че чичо Паоло води останалите. Четирийсет метра.
— Не можех да допусна да я загубиш — продължава Ейми и ме прегръща през кръста. — Защото сега си една от нас.
— Ейми, чуй ме! Трябва да бягаш! Бягай вкъщи и кажи на всички… — Няма време за това. Соча нагоре: — Виждаш ли къде свършва веригата? Точно под онази греда?
Тя кимва и гледа неуверено през дъжда.
— Катери се, Ейми и каквото и да правиш, не спирай. В мига, в който включат захранването, оградата ще се наелектризира. Не може да спираш.
— Ами ти?
— Ще бъда точно зад теб. Тръгвай!
Тя започва да се катери с ловкост, съперничеща на маймунката й, а аз съм плътно след нея. Стига догоре и вече се прехвърля през оградата.
Внезапно нечия ръка ме сграбчва за глезена и започвам да падам.
— Пиа! — изпищява Ейми, протяга се надолу и ме хваща за ръката.
— Спри! Пусни ме! — Изтръгвам се от хватката й. — Бягай, Ейми, бягай!
— Не и без теб!
Поглеждам надолу. Сергей държи и двата ми глезена, а Паоло — лабораторната ми престилка. Отново се обръщам към Ейми, принудена да взема решение. Пускам се и с двете ръце и за част от секундата успявам да я избутам през пролуката. Тя изпищява и пада на земята от другата страна на оградата, а аз падам в ръцете на учените.
Крещя й да бяга и тя ме поглежда ужасено, преди да хукне сред дърветата. С облекчение се отпускам напълно й ги оставям да ме влачат.
Глава 32
Заключват ме в стъклената ми стая и тичам в банята, където коленича пред тоалетната чиния и повръщам. Не съм яла нищо цял ден, затова от стомаха ми излиза само киселина и изгаря гърлото ми.
След като не мога да изкарам нищо повече, се облягам, дишам тежко и кашлям. Забелязвам, че по тоалетната чиния има алени ивици и вдигам ръце.