Очите му са освирепели. Знам, че е тук заради Ейми. Представям си пулсиращия в него гняв, също толкова силен, колкото пулсиращото в оградата електричество. Дали сега осъзнава истината? Ай’оа знаят легендата на Калуакоа, знаят, че моето съществуване означава смъртта на мнозина. Просто не са били наясно, че умират самите те.
О, Ейо, съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам. За Ейми и за Снизи, и за теб и мен, и за всички други, които не познаваме и са умрели, за да мога аз да живея.
Устните му се движат. Сигурно знае, че не го чувам, но мога да прочета въпроса в очите му. Поклащам глава. Внезапно Ейо хваща оградата.
— Не! — изкрещявам, но той вече е отскочил назад с вдигнати ръце. Виждам агонията му и си мисля: Поне няма да пробва пак.
Но той го прави. Хваща се за оградата и се изкачва на почти метър, преди електричеството да го разтърси отново и да го принуди да я пусне и да падне на земята. Лежи присвит и за момент си мисля, че е мъртъв. Числата изпълват ума ми, както електричеството изпълва оградата. 5 000 волта на всеки 1,2 секунди и ако е мокър, това намалява съпротивлението с поне 1000 ома, което увеличава риска за смърт от 5% на 50%. Ако я докосне отново, рискът за смърт нараства на 95%… Прогонвам цифрите, отпъждам ги насила. Дори и да е жив, алармите при охраната вече са се разпищели. Чичо Тимоти е на път.
Сърцето ми замира, дъхът ми секва, кръвта се смразява във вените ми.
Не, не Ейо…
Не мога да издържа. Не мога да гледам как се самоубива по този начин и няма да позволя да бъде хванат от хора, които ще го убият заради кръвта му. Но какво мога да направя? Вратата е заключена.
Стените ти са направени от стъкло, Пиа.
А кое е нещото, което стъклото прави най-добре? Сещам се за спринцовката.
Движа се със скорост, която никой човек не би могъл да постигне, грабвам лампата от нощното си шкафче и я мятам с цялата си сила. Тя отскача от стъклото без резултат.
Този път се оглеждам за нещо по-тежко и се спирам на тръбите под мивката в банята ми. Изкъртвам ги от стената и водата моментално започва да се излива в стаята. Не й обръщам внимание, хващам здраво тръбата и удрям по стъклото.
Ударът не предизвиква пукване, както очаквам.
Вместо това рухва цялата стена. Парчетата стъкло се посипват по пода и земята навън като дъждовни капки и дори звучат като дъжда навън.
Вратата се отваря и пазачът Диксън влиза вътре. Той стои за момент и гледа шокирано отвора, който досега е бил стена, а после се насочва към мен. Преди мозъкът ми дори да помисли за следващото действие, ръцете ми вече се движат. Удрям с тръбата Диксън през коленете и той пада на земята със стон.
Обръщам се към оградата, но той ме хваща за глезена.
— Пусни… ме! — Опитвам се да се отскубна, но Диксън е хванал крака ми с две ръце. Лицето му е почервеняло от болка и напрежение. Изглежда твърдо решен да не ми позволи да се измъкна. Поглеждам през рамо и виждам, че Ейо ни наблюдава опулен и пребледнял.
— Наистина не искам да правя това — казвам и вдигам тръбата.
В този момент през вратата влиза друг човек. Кларънс.
И ти ли си замесен в това? Сигурно е бил отвън. Погледите ни се срещат, той бавно поклаща глава и протяга ръка към мен.
— Хайде, Пиа, дай ми тръбата. Всичко ще се оправи, ти ще…
Удрям с тръбата лявата ръка на Диксън. Той изревава и пуска крака ми, после грабва тръбата с другата си ръка и я издърпва от хватката ми. Обезоръжена, аз се препъвам назад. Коленете на Диксън явно са счупени, защото той не се изправя, но Кларънс настъпва към мен.
— Пиа…
Завъртам се точно, когато ръцете му почти ме достигат. Преди Кларънс да успее да мигне, съм зад гърба му. Диксън се опитва отново да ме улови за глезена, но аз се придвижвам с почти танцова стъпка настрани. Прекалено съм бърза за тях, рефлексите ми са твърде развити. Те са трипръсти ленивци, а аз съм златистият тамарин на Ейми, малка, бърза и недостижима.
Изумена съм колко бавни, колко крехки са тези хора. Кларънс взема тръбата и се опитва да ме удари в корема, но се навеждам и избягвам удара. Замахнал е толкова силно, че залита, пада, удря главата си в рафта с орхидеите и губи съзнание, покрит с пръст и цветя.
Прескачам навън и тичам към оградата.
— Ейо! Добре ли си? Дишаш ли?
Той кима с вълнение.
— Птичке Пиа!
— Ейо, тук съм. Аз… не мога да дойда при теб, но съм тук. — Има достатъчно място, за да провра ръка през оградата и той я поема. Усещам, че няма сила и пръстите му треперят. Знам, че имаме по-малко от минута преди чичо Тимоти и хората му да пристигнат.