— Хайде да пробваме пак.
Насочвам поглед към калните си обувки и не казвам нищо, твърдо решена да мълча и да запазя спокойствие, докато умът ми трескаво търси изход. Но такъв няма. В главата ми са единствено думите на Ейо. Обичам те.
— Харуто! — Паоло протяга ръка и Харуто му подава спринцовка. Няма нужда да питам каква е течността в нея. Въпреки решението ми да запазя спокойствие, сърцето ми се разтуптява още по-бързо.
— Ела! — Той прави жест към Сергей и Джейкъб и те ме бутат напред. Когато отказвам да помръдна, ме вдигат и ме изблъскват до Ейо, който продължава да се съпротивлява. Бих искала да имам същия боен дух, но той, изглежда, ме е напуснал.
Паоло поставя спринцовката в ръката ми и когато продължавам да стоя с опънати пръсти, той ги сгъва насила.
— Няма да го направя. Не можете да ме накарате! — Съпротивлявам се и се мъча да пусна спринцовката на земята. Паоло вади анкерпласт и облепва юмрука ми. Сълзи изгарят очите ми, но отказвам да се предам. Трябва да мисля ясно.
Само че започвам да губя надежда.
— Мислиш си, че ако ме принудиш да го направя веднъж, ще промениш решението ми? — питам с глас между шепот и ръмжене.
— Разбира се, че не, мила моя — прошепва Паоло в ухото ми, а брадата му ме гъделичка по врата. — Ще го променя, след като те накарам да го направиш десет или петдесет пъти, или колкото пъти е необходимо. Все пак — той махва с ръка, — имаме цяло село, върху което да се упражняваме.
— Не.
— Изглеждаш странно разстроена от съдбата на хора, които дори не познаваш — казва той замислено. — Или пък ги познаваш?
Паоло кимва към отсрещния ъгъл и изведнъж виждам, че леля Хариет седи в сянката със свити ръце и гледа в земята.
— Какво искаш от нея? — питам.
— Истината, мила Пиа. И истина, каквато не си бяхме и представяли. Докато ти си беше в стаята, с доктор Фийлдс имахме интересен разговор, преди да бъдем прекъснати от опита на твоя приятел да се самоизпържи на оградата.
— Казала си му за Ейо и мен? — питам я направо. Тя не ме поглежда в очите, но кимва.
— И не само това — каза ни и други смайващи неща — добавя Паоло. — Както изглежда, сама си направила важно откритие? Искаш ли да го споделиш?
Изстинала от ужас, се вторачвам слисано в леля Хариет.
— Казала си му? За… — спирам, защото може и да греша.
Но не греша. Той се усмихва.
— Да, Пиа. Тя ни каза. През цялото това време тайната на възпроизвеждането на елизиума си била ти. Абсолютно невероятно. Това растение има толкова странен жизнен цикъл!
— Предателка — прошепвам. Тя продължава да избягва погледа ми, като се взира в обувките си. Червената й коса крие изражението й. Ако беше достатъчно близо, щях да я наплюя.
— Може ли да си ходя вече? — пита тя.
Паоло махва с ръка и я освобождава.
Когато минава покрай мен, леля Хариет прошепва:
— Съжалявам, Пиа.
Вратата се затваря зад нея и Паоло въздъхва.
— Хората са готови на всичко срещу подходяща цена, Пиа. Открий най-дълбокото им желание и ще ги подчиниш на волята си. Този чудесен принцип важи, мила моя, дори и за теб.
Той кимва към Ейо.
Поглеждам го право в очите и се опитвам да открия в този студен поглед чичото, когото познавах някога. Невъзможно е. Познавам лицето, но не и човека. Това съм аз, чичо Паоло, Пиа. Познавам те през целия си живот. Не прави това.
Докато разговаряме, другите работят над Ейо. Изчистват лицето му от боята и махат дори огърлицата с ягуара. Лишен е от всичко, което го прави Ай’оа. Прилича повече отвсякога на чичо Антонио. Дали подозират? Знаят ли кой е баща му?
Джейкъб несъзнателно отговаря на въпроса ми.
— Представяте ли си, да имаш безсмъртна красота като нейната и да си паднеш по копелето на някакъв бракониер. Какъв срам!
— Не ме карай да го убивам, чичо Паоло. — Опитвам се да звуча разкаяно и благоразумно. — Ще направя каквото ми кажеш, обещавам. Заклевам се, само го пусни! Подложи ме на тест, ако искаш! — Това, разбира се, е лъжа, но няма нужда да знаят това, докато Ейо не бъде свободен и далеч оттук.
— Не разбираш ли — казва Паоло, — това е тестът.
Те ме избутват до Ейо и вече съм само на сантиметри от него. Усещам аромата на джунглата по кожата му, влажна, уханна и жива.
В гърлото ми засяда буца колкото топка за тенис. Сълзите ме заслепяват, но не потичат, а стомахът ми се държи сякаш съм погълнала титановия бръмбар на чичо Уил жив и той се опитва да си пробие път през кожата ми.
— Създадена си с определена цел — заявява Паоло с глас от стомана, коравосърдечен глас, който рядко съм чувала досега. В рамките на часове Паоло се е превърнал в абсолютно непознат и ужасяващ човек. — Да създадеш други като себе си. Не възнамерявам да бъда запомнен като единствения учен от Литъл Кеймбридж, който се е провалил. Ти си моят успех, независимо дали това ти харесва или не, и ще се подчиниш или ще бъдеш заставена да го направиш насила. Кое си избираш?