Затварям очи и мълча.
— Много добре — въздъхва той.
Грабва ръката ми и въпреки съпротивата ми комбинираната тежест на тримата мъже — всеки от които може да ме надвие — е прекалено много. Паоло вдига ръката ми пред лицето ми. Иглата сочи надолу. Ейо се взира в мен и съм изумена колко е спокоен. Просто ме гледа и виждам цялата джунгла в очите му. Сякаш почти иска да го направя.
— Само помни — прошепва Паоло и усещам как мускулите му се напрягат за движението надолу, — че не трябваше да става по този начин.
Той започва да натиска ръката ми и иглата се плъзга малко над бедрото на Ейо. Той не издава звук, но мускулите на корема му потръпват от болката. Мъча се да задържа палеца си вдигнат, като отказвам да натисна спринцовката и почти не виждам от сълзите, бликнали в очите ми. Паоло натиска палеца ми с неговия, за да инжектирам елизиума в Ейо. Съпротивлявам се и пак си мисля как всичко се свежда до едно — проклетата ми слабост. Единственото, което стои между Ейо и смъртта, е моят крехък пръст. Усещам, че не мога да издържа — Паоло е много силен, прекалено силен — и в този момент вратата на лабораторията изскача от пантите си. Всички се раздвижват и залягат, а по тавана точно над главите ни се посипват куршуми. Паоло продължава да ме държи, за да не се измъкна.
— КЪДЕ Е СИНЪТ МИ? — изревава чичо Антонио и насочва към нас два автомата АК-47. — Махайте се от него, копелета!
Искам да изръкопляскам. Вместо това ухапвам силно ръката на Паоло, той започва да сипе проклятия и ме пуска за миг — достатъчно, за да успея да се прехвърля от другата страна на масата. Разкъсвам анкерпласта и махам спринцовката от ръката си. Разчитайки, че чичо Антонио ще се разправи с учените, грабвам скалпел и започвам да режа коланите, с които е вързан Ейо.
— Здравей, Антонио — казва любезно Паоло, сякаш са се срещнали на опашката за закуска. — Син? Брей, брей… има ли още тайни, които искаш да споделиш с класа? — Погледът му е ясен, твърд и гневен — толкова гневен, че очите му ще изскочат от орбитите.
— Казах назад! — Очите на чичо Антонио пламтят и изглеждат точно толкова опасни, колкото и оръжията в ръцете му. Откъде ги е взел? Сигурно от тайния арсенал на Тимоти. Чичо Антонио знае неподозирани тайни за Литъл Кейм.
Учените бавно тръгват към ъгъла, където преди седеше леля Хариет. Вдигат ръце на тила и гледат единствено към оръжията.
— Нямаме много време, Пиа — предупреждава ме чичо Антонио — Другите скоро ще са тук.
Последният колан е срязан едва наполовина, но Ейо го разкъсва и скача на крака. Двамата изтичваме и се крием зад него, докато той започва да отстъпва към вратата.
— Пиа! — вика Паоло. — Върни се, Пиа. Моля те. Ще намерим изход. Все още има шанс. Все още можеш да бъдеш учен, да сбъднеш мечтата си…
— Тази мечта никога не е била моя — отговарям. — Беше твоя. Ти ме накара да си мисля, че е моя. Е, имам нова мечта и повярвай ми — поглеждам го право в очите, — ти не си включен в нея.
— Паоло! — казва чичо Антонио — Ела тук! Веднага!
Той бавно се надига и после, след като чичо Антонио нетърпеливо изръмжава, бързо идва до нас. Чичо Антонио подава единия автомат на Ейо, хваща Паоло под ръка и го държи пред себе си като щит. Паоло е неподвижен като статуя, но очите му ме изгарят като двойка лазери.
Оставяме останалите свити в ъгъла.
И бягаме с всички сили.
Глава 34
Първото, което забелязвам, когато изскачаме с трясък от Лаборатории А, е, че най-после е спряло да вали. Светът е толкова жив и контрастен, сякаш е пренарисуван в три пъти по-ярки тонове. Чувствам се уязвима и незащитена въпреки чичо Антонио и неговите автомати. Хората вече се събират. В Литъл Кейм новините се разнасят бързо.
Както очевидно и звукът на изстрелите.
— Назад! — изревава чичо Антонио и размахва автомата като меч. Ейо държи своя насочен към главата на Паоло. Изненадана съм как ръцете му не трепват въпреки отвращението му от това оръжие. Но имам чувството, че лъкът и стрелите не биха имали същия ефект върху затварящата се около нас тълпа.