Това е един от най-странните моменти в живота ми. Обградена съм от познати лица, но очите им са на чужди хора. Това са хората, които ме отгледаха, обучиха, храниха се заедно с мен и празнуваха рождените ми дни. Джонас, Жак и Сергей. Дори леля Бриджид и леля Ненин. Всички те ни гледат с ледени очи; някои са изгарящо студени, други са огнени, трети — изпълнени с объркване.
Кои сте вие, хора? Какво сте направили с моя Литъл Кейм?
Ако леля Хариет е сред тях, успява да се скрие от погледа ми. Което сигурно е добре, защото ако се появи, може да помоля чичо Антонио да я застреля.
И къде са родителите ми?
Внезапно чуваме тежки крачки и Тимоти и десетина от мъжете му си пробиват път през тълпата. Всички държат пушки — някои още по-големи от тези на чичо Антонио.
— Стой близо до мен, Ейо — прошепва той. — Не си устойчив на куршуми като Пиа.
Заставаме плътно един до друг — Паоло е пред нас, все така неподвижен.
— Махнете се от пътя ни — заповядва чичо Антонио.
— Антонио, приятелю — казва внимателно Тимоти. — Вярвам, че всичко това е някакво недоразумение. Спри всичко това. Защо се тревожиш за едно диво момче? Чуй какво ще ти кажа. Оставете оръжията и ще го пуснем да се върне в джунглата си. И после ще оправим всичко.
— Махнете. Се. От. Пътя. Ми! — Чичо Антонио насочва автомата към него.
Тимоти вдига ръце.
— Кротко, приятелю. Помниш ли колко услуги съм ти правил? Списанията, картите, радиоприемниците… От дълго време въртим бизнес, нали? Днес е същото. Остави оръжието, ще направим сделка.
— Ето ти една сделка — обаждам се за изненада и на двамата. Пристъпвам пред малката си група, защото все пак наистина съм устойчива на куршуми. — Какво ще кажеш вие да се махнете и ние да не ви убием?
— Какво правиш, Пиа, дете? — поклаща глава Тимоти. — Присъединяваш се към този луд човек? Никой ли не ти е казвал досега? Той не е с всичкия си от години.
— Ако той е луд, значи и аз съм луда. Пуснете ни да минем.
— Прави каквото ти казва Пиа, Тимоти. — Чичо Антонио стреля в земята пред ботушите на Тимоти и той отскача назад с изненадан вик. — Моля те — добавя чичо Антонио.
Те се раздвижват и в този момент Ейо без да иска натиска спусъка. Куршуми обсипват земята между нас и тълпата. Не знам кой е по-шокиран — чичо Тимоти или Ейо.
В тълпата избухва паника. Всички започват да крещят и да стрелят и съм пометена от паническия бяг на учените, които се опитват да се спасят от стрелбата. Чичо Антонио и Ейо бягат в обратна посока и по пътя изпускат чичо Паоло. Изглежда никой не забелязва, че съм повалена и лежа под един голям храст до вратата на Лаборатории А. Изпълзявам зад него и наблюдавам как всички невъоръжени хора напускат сцената, а чичо Антонио и Ейо се оттеглят зад електрическата станция. Чичо Тимоти нарежда на хората си да продължат да стрелят по тях и крещи:
— А къде отиде Пиа?
Някой посочва нанякъде и Тимоти и хората му бързо тръгват. Изправям се и се насочвам към чичо Антонио и Ейо, но после виждам, че Паоло идва към мен и в последната минута влизам в Лаборатории А и бягам по коридора. Вмъквам се в първата лаборатория, когато Паоло влиза в сградата. Уплашена, че ще ме види, затварям вратата, свивам се до стената и затаявам дъх.
Помещението е тъмно, но си спомням, че е лабораторията на чичо Уил. Чувам в мрака дращене, което сигурно идва от Бабо̀. Стъпките на Паоло отминават моето скривалище и продължават нататък, а аз си отдъхвам. Но после вратата се отваря и се подава глава… която ме вижда.
Леля Хариет.
Взираме се една в друга за един дълъг момент, първо изненадано, а после предпазливо. Под очите й има тъмни сенки. Изглежда е плакала, след като си тръгна от лабораторията.
— Пиа — казва тя предпазливо.
— Хариет. Ще ме издадеш? Отново?
Тя въздъхва и заключва вратата.
Заключва вратата. Идеално, Пиа. Не мога да повярвам, че ти самата изобщо не се сети за това!
— Защо го направи? — питам я. Нямам време за това, но изглежда сега моментът е подходящ. Може би ще ми каже истината.
Тя започва бавно, несигурно.
— Веднъж ме попита, Пиа, какъв тест е трябвало да издържа, за да получа тази работа.
Кимвам и чакам.
Тя си поема дълбоко дъх, преди да продължи.
— Беше кобила. Черна арабска кобила, най-великолепното създание, което съм виждала. Не знам откъде я бяха взели, нито откъде знаеха, че от всички създания на земята тези са ми любимите. Виктория Щраус ме заведе при нея, даде ми пистолет и ми каза, че щом натисна спусъка, получавам работата. — Тя оглежда ръцете си. — При други обстоятелства не бих го направила. Но… — Тя въздъхва и вади нещо от джоба си — снимката, над която я видях да плаче снощи.