Изглежда всички сме изпуснали нишката на разговора и чичо Антонио се обажда първи. Той завърта глава достатъчно, за да ме погледне. Ужасена съм от това, което виждам в очите му.
— Помни, Пиа — прошепва той. — Перфектен е този, който постъпва перфектно.
Той пристъпва назад и иглата се забива във врата му. Шокирана, майка ми изпуска спринцовката и тя пада на земята, но не и преди половината от съдържанието да се влее право в кръвта на чичо Антонио. Той пада в краката на майка ми като смачкан лист хартия.
Глава 35
Светът пропада под краката ми и се хвърлям към чичо Антонио заедно с Паоло, Тимоти и Сергей. Но Ейо ме хваща за ръка, издърпва ме назад и преди да ни стигнат, побягваме.
След нас ехтят викове. Ние не спираме. Минаваме покрай дърветата, по алеята, покрай оградата… само за момент се обръщам да видя кой е отворил портата за нас.
Баща ми. Моят кротък, послушен, благ баща, който не би противоречил на никого дори и да му кажат, че небето е зелено, а слънцето — най-обикновен лимон. Той ми помахва тъжно, докато минаваме покрай него и дори не остава време да го повикам. Поглеждам назад и виждам, че Паоло и Тимоти връхлитат върху него.
Моля ви, нему правете нищо лошо — проплаквам вътрешно. — Той никога не е навредил на никого. Малкият жест на помощ, сравнен с отвратителното предателство на майка ми, е като нежен мехлем върху раната, която тя нанесе на душата ми. Няма да я излекува, но помага. Когато се наложи, поне единият от тях не ми изневери.
В ушите ни ехтят изстрели и усещам как един куршум ме парва по крака. Болката е ужасна, но естествено не успява да пробие кожата ми.
— По-бързо! — провиква се Ейо и ме дърпа след себе си. Нямат шанс да ни стигнат — мен с моята свръхскорост и Ейо, който е отраснал в джунглата.
Не могат да ни настигнат, но куршумите им може и да успеят. Ейо се препъва, улучен в дясното рамо, но запазва равновесие.
— Ранен си! — Дърпам го за ръка да спре, но той поклаща упорито глава и продължава, макар и с по-бавно темпо. Отклоняваме се от пътя и навлизаме в джунглата.
— Не можем… да спрем! — вика той и виждам, че в очите му има сълзи. — Обещах му, че ще те махна оттук — и предпочитам да умра пред това да се проваля!
Не мога да споря. Отново виждам как чичо Антонио се свлича надолу, виждам как животът го напуска, виждам как светлината в очите му угасва. Сега и аз плача и това ми пречи. Отдалечили сме се от преследвачите си, но Ейо губи сили.
— Добре ли си? — крещя, докато прескачам паднало дърво. Той трябва да го изкатери и забавям крачка, за да го изчакам. — Можеш ли? Ако ни хванат, направо ще ни застрелят! Този път окончателно!
— Добре съм — настоява той. — Давай. След теб съм.
За да го докаже, ускорява темпото. Но само за няколко крачки. После се препъва и пада. Връщам се при него и му помагам да седне.
— Ейо, не може да продължиш. Тече много кръв.
— Кал — изрича той през зъби. — За да спре кръвта. Листа и кал.
Започвам да копая, докато стигам до влажната пръст. Загребвам с шепи и я давам на Ейо, който намазва рамото си. Задъхва се от болка и потръпва при всяко докосване. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна.
Щом калта на рамото му се спича, той ляга, затваря очи и диша тежко. И аз дишам на пресекулки, сякаш тялото ми се опитва да подражава на неговото.
— Ейо — хващам ръката му, — Ейо, какво да направя сега? Да доведа ли Капукири?
— Той си отиде.
— Какво? Какво му се е случило?
— Не Капукири — Ейо отваря очи и се взира в зеления балдахин над нас. — Папи.
Ох. Да. Така е. Чичо Антонио е мъртъв. Сцената се преповтаря в ума ми. Чичо Антонио се притиска към иглата, пада, просва се неестествено на земята. По кожата ми пробягват тръпки. Имам чувството, че съм покрита с човекоядни мравки.
— Защо го направи? — питам тихо. — Можех да се договоря с тях. И двамата щяхте да бъдете свободни.
Всъщност знам защо го направи. Знам съвсем добре. Най-благородният живот е този, който се дава за друг.
Ейо отново затваря очи. Чудя се кое му носи повече болка — куршумът или скръбта.
— Върви, Пиа. Ще се скрия. Никога няма да ме намерят. Слушай. Ай’оа… се подготвят за битка. Искат да нападнат Литъл Кейм. Трябва да ги спреш… Така само ще ги избият. — Той потръпва и спира, за да си поеме въздух. — Трябва да продължиш напред. Аз ще се оправя, джунглата е моят дом. Ще… ще ме скрие и защити.
— Ейо…
— Върви! — изръмжава той и прозвучава точно като баща си.